И кардиналът замълча. Ясно беше, че още се съмняваше и че наличието на тази кутия в дома на графинята бе възвърнало всичките му съмнения.
Обаче това, което Жана не забелязваше и което напразно се стремеше да си разясни, беше тайното му намерение, намерение, очевидно неблагоприятно за нея и което не водеше доникъде освен до подозрението, че му поставя клопка.
Действително можеше да се разбере интересът, който кардиналът проявяваше по адрес на кралицата, това беше дворцовата мълва, която съвсем не можеше да остане дори полутайна, и ние отбелязахме грижите, които някои неприятели полагаха, за да поддържат омразата между кралицата и главния й изповедник.
Този портрет на Мария-Терезия, тази кутийка, с която тя обикновено си служеше и която кардиналът, самият той, бе видял поне сто пъти в ръцете й, по какъв начин бе попаднала в ръцете на Жана просякинята? Кралицата наистина ли бе идвала тук, в това бедно жилище? Ако беше идвала, беше ли останала неизвестна за Жана? Дали поради някакви подбуди тя скриваше почитта, която й бе оказана?
Прелатът се колебаеше. Той се колебаеше още в навечерието на срещата. Името Дьо Валоа го бе карало да бъде нащрек и ето че вече не ставаше дума за една бедна жена, а за една принцеса, подпомогната от кралицата, която бе донесла лично благодеянията си. Мария-Антоанета! Беше ли тя в такава степен милосърдна?
Докато кардиналът все така се колебаеше, Жана, която не го изпускаше от погледа си и от чието внимание не се изплъзваше никое от вълненията му, се измъчваше. Съмнението на този, когото някой иска да убеди в чистата истина, действително е мъчение за хората със съзнание, обременено от задна мисъл.
Мълчанието смущаваше и двамата, кардиналът го наруши пръв.
— А дамата, която придружаваше вашата благодетелка, запомнихте ли я? Можете ли да ми кажете как изглеждаше?
— А, нея добре я видях — рече графинята, — тя е висока и красива, има решителен израз на лицето, великолепен тен, богат външен вид.
— А другата дама не я ли назова?
— Да, веднъж, но с личното й име.
— И как се казва?
— Андре.
— Андре! — възкликна кардиналът. И потрепери.
Това вълнение не убягна от вниманието на графиня Дьо ла Мот.
Сега кардиналът знаеше за какво да се хване, тъй като името Андре премахна всичките му съмнения. Наистина знаеше се, че по-предишния ден кралицата беше идвала в Париж с госпожица Дьо Таверне. Някаква история за закъсняване, за затваряне на вратите, за семеен скандал между краля и кралицата пробяга през Версай. Кардиналът си отдъхна.
На улица „Сен Клод“ нямаше нито капан, нито заговор, госпожа Дьо ла Мот му се видя красива и чиста като ангел на невинността. При все това той трябваше да се постарае да получи още едно, последно доказателство. Прелатът беше дипломат.
— Графиньо, едно нещо ме учудва, ще призная — рече той.
— Кое, Ваше високопреосвещенство?
— Това, че с вашето име и с вашите титли не сте се обърнали към краля.
— Но, монсеньор, аз му изпратих двадесет прошения, двадесет молби до Негово величество.
— И без резултат?
— Без резултат.
— Но в отсъствие на краля всички принцове на кралския дом щяха да приемат исканията ви. Господин херцог Д’Орлеан например е милосърден и освен това той често обича да прави това, което не прави кралят.
— Настойчиво призовавах Негово височество херцог Д’Орлеан — напразно, монсеньор.
— Напразно? Това ме учудва!
— Какво искате, когато човек не е богат и няма препоръки, всяко писмено прошение потъва в преддверията на принцовете.
— Освен това там е и принц Д’Артоа. Понякога лекомислените хора извършват по-добри деяния от милосърдните.
— И с господин граф Д’Артоа се получи същото, както с Негово височество херцог Д’Орлеан, както и с Негово величество краля на Франция.
— Но в последна сметка съществуват и госпожите — лелите на краля. Ах, те, графиньо, ако не се лъжа, са ви дали благоприятен отговор.
— Не, монсеньор.
— О, не бих могъл да повярвам, че госпожа Елизабет, сестрата на краля, е останала безчувствена.
— Вярно, Ваше високопреосвещенство. Нейно кралско височество, помолена от мен, бе обещала да ме приеме, но наистина не знам как се получи така, че след като прие съпруга ми, въпреки настоятелните ми молби тя не пожела да ме удостои с благоволението си да ми даде някакъв отговор.
— Това наистина е странно! — каза кардиналът.
После изведнъж, сякаш точно в този момент, го осени мисъл, той каза:
— Но, Боже мой! Ние забравяме…
— Какво?
— Ами лицето, към което е трябвало да се обърнете най-напред.
— И към кого е трябвало да се обърна?
— Към разточителната благодетелка, към тази, която никога не е отказала достойна помощ, към кралицата.
— Никога — отговори Жана с неподправена наивност.
— Как, вие не сте отправили молба до кралицата?
— Никога.
— Не сте се опитали да бъдете приета от Нейно величество?
— Опитах, но не успях.
— Трябвало е най-малкото да се постараете да застанете на пътя й, за да ви забележат, да ги предизвикате да ви извикат в двореца. Това е също начин за постигане на целта.
— Никога не съм се възползвала от него.
— Наистина, госпожо, вие ми казвате невероятни неща.
— Не, само два пъти съм била във Версай и там съм видяла само двама души: господин докторът Луи, който се бе грижил за нещастния ми баща в главната болница на Париж „Отел Дийо“, и господин барон Дьо Таверне, на когото бях препоръчана.
— Какво ви каза господин Дьо Таверне? Той беше напълно в състояние да ви открие пътя към кралицата.
— Че съм била много невнимателна.
— Как така?
— Да искам от краля благоволението му да признае правото ми на родство, естествено, щяло да разсърди Негово величество, тъй като бедните роднини никога не са желани.
— Това наистина е баронът — егоист и брутален — каза принцът.
После, замисляйки се за тази визита на Андре при графинята, си каза: „Странно, бащата отклонява молителката, а кралицата отвежда дъщеря му при нея. Наистина, нещо ще изскочи от това противоречие.“
— Честна дума на благородник! — продължи вече на глас той. — Удивен съм да чуя за една тъжителка, за една жена от най-висш благороднически ранг, че никога не е виждала нито краля, нито кралицата.
— Освен нарисувани! — каза Жана, усмихвайки се.
— Тогава, ако трябва, аз самият ще ви отведа във Версай и ще накарам да ви отворят вратите — възкликна кардиналът, този път убеден в неведението и искреността на графинята.
— Ах, Ваше високопреосвещенство, колко сте добър! — извика графинята в изблик на радост.
