— Тоалетка?
— С дантели малин34. Вижте ги, госпожо. Скрин с нежна инкрустация, подобно шкафче, тапициран диван, столове, елегантен фенер, който е от спалнята на госпожа Дьо Помпадур, от Шоази.
— Всичко това на каква цена?
— За един месец?
— Да.
— Четиристотин ливри.
— Хайде, господин Фингре, аз не съм коя да е. Хора със знатен произход като мен не можете да смаете. Разсъдете, ако обичате, та четиристотин ливри месечно прави четири хиляди и осемстотин ливри годишно и за тази цена мога да имам напълно обзаведен дом.
Господин Фингре си почеса ухото.
— Вие ме отблъсквате от площад „Роаял“ — продължи графинята.
— От това бих изпаднал в отчаяние.
— Докажете. Съгласна съм да дам сто екю за цялата мебелировка.
Жана произнесе последните думи така авторитетно, че търговецът отново се замисли.
— Така да бъде, госпожо — рече той.
— И при едно условие, майстор Фингре.
— Какво, госпожо?
— Че всичко ще бъде доставено и подредено в апартамента, който ще ви посоча, до три часа следобед, считано от момента.
— Десет часът е, госпожо, помислете, сега бие десет часът.
— Да или не?
— Къде трябва да се отиде, госпожо?
— Улица „Сен Клод“ в Маре.
— На две крачки?
— Точно.
Търговецът на мебели отвори вратата към двора и започна да вика: „Силвен! Ландри! Реми!“ Трима от чираците притичаха много доволни, че имат претекст да прекъснат работата си и да видят красивата дама.
— Носилките, господа, количките! Реми, вие ще натоварите гарнитурата със златните пъпки. Силвен — мебелите за преддверието на количката, а вие, тъй като сте много старателен, вие ще поемете спалнята. Ако обичате, да направим сметката, госпожо.
— Ето шест двойни луидора — каза графинята — плюс един обикновен луидор, върнете ми рестото.
— Ето две екю по шест ливри, госпожо.
— Едно от които ще дам на тези господа, ако работата бъде свършена добре — отговори графинята.
И тъй като вече бе дала адреса, тя си тръгна. Един час по-късно жилището на третия етаж бе наето и не бяха минали и два часа, когато салонът, преддверието и спалнята вече се обзавеждаха.
В така промененото жилище, с изчистени прозорци и запалени камини, Жана се отдаде на тоалета си и два часа се наслаждава на удоволствието да ходи по хубав килим, да чувства топлината на тапицираните стени и да вдъхва аромата на няколко шибоя, които радостно къпеха стебла в японски вази, а цветовете си — в хладния въздух на апартамента.
Фингре не бе забравил и позлатените свещници, разположени от двете страни на огледалата, полилеите със стъклени висулки, които пречупваха светлината на восъчните свещи във всички цветове на дъгата.
Огън, цветя, свещи, ухаещи рози — Жана използва всичко за украсяване на рая, който бе предназначен за Негово високопреосвещенство.
Кокетството на Жана не свършваше дотук.
Ако огънят разкриваше интериора на тази тайнствена стая, ако уханията издаваха жената, самата тя излъчваше красота, дух и вкус, достойни за високопоставен посетител. В приготовленията си Жана вложи изтънченост, за която господин Дьо ла Мот, отсъстващият й съпруг, би й потърсил сметка. Жената бе достойна за апартамента и за мебелите, взети под наем от майстор Фингре.
След като леко похапна, за да запази и присъствие на духа, и елегантната си бледост, Жана потъна в голямото пасторално кресло до огъня в спалнята си.
С книга в ръка, с крак върху табуретката тя зачака, заслушана едновременно в тиктакането на часовника и в далечния шум на колите, които рядко нарушаваха спокойствието на опустелия квартал „Маре“.
Часовникът удари девет, десет, единадесет часа — никой не идваше — нито с кола, нито пеша. Единадесет часът, това впрочем бе времето на галантните прелати, които са повъзбудили любовта си към ближния на някоя вечеря в предградията и които трябва да изминат път, равен на двадесет превъртания на колелото, за да навлязат в улица „Сен Клод“, които се възхищават от себе си, че са човеколюбиви, филантропи и набожни, и то така евтино.
Във Фий дю Калвер злокобно удари полунощ.
Огънят, подклаждан с въздишки, се бе превърнал в жарава, след това — в пепел. В двете стаи цареше африканска жега.
Старата прислужница, която се бе приготвила, сумтеше, съжалявайки за бонето си с претенциозни връзки, чиито възли се поклащаха, когато задрямваше пред свещта в преддверието, в опасна близост до пламъка и разтопения восък.
В дванадесет и половина през нощта Жана, разгневена, стана от фотьойла си, който повече от сто пъти бе напускала тази вечер, за да разтваря прозореца и да потапя поглед в дълбочината на улицата.
Кварталът бе спокоен като преди сътворението на света.
Тя накара прислужницата да я съблече, отказа да вечеря и освободи старицата, чиито въпроси започнаха да я отегчават. И сама сред своите копринени тапети, под красивите завеси в чудесното си легло тя не спа по-добре, отколкото предишната нощ, защото тогава безгрижието й бе по-радостно и тя бе изпълнена с надежда.
Въпреки това след дълго обръщане, мятане и безсилие пред злата участ Жана намери извинение за кардинала.
Първо, това, че беше кардинал, висш свещеник, че имаше хиляди неотложни ангажименти и следователно по-важни от някакво посещение на улица „Сен Клод“.
И после друго — много утешително за Жана извинение: той не познава незначителната графиня Дьо Валоа. О, нямаше да се успокои, ако господин Дьо Роан беше пропуснал да удържи на думата си след първото посещение.
Тази причина, която Жана измисли за самата себе си, се нуждаеше от доказателство, за да е по- достоверна.
Жана не я сдържаше, тя скочи от леглото, съвсем бяла в пеньоара си, и запали свещите на нощната лампа; дълго се гледа в огледалото. След като не откри нищо обезпокояващо, тя се усмихна, духна свещите и си легна отново. Извинението беше добро.
17.
Кардинал Дьо Роан
На следващия ден Жана, без да се отчайва, отново започна да оправя апартамента и личния си тоалет.
Огледалото й бе съобщило, че господин Дьо Роан би дошъл, колкото и малко да бе чул да се говори за нея.
Впрочем удари седем часът и огънят в салона буйно гореше, когато една карета изтрополя по наклона на улица „Сен Клод“.
Жана все още не бе имала време да погледне през прозореца и да се успокои.
От каретата слезе мъж, загърнат в голям редингот, после вратата се затвори след него и каретата отиде
