в малка съседна улица, за да чака връщането на господаря.
Веднага след това прокънтя звънецът и сърцето на госпожа Дьо ла Мот се разтуптя така силно, че можеше да се чуе. Но засрамена, че се е отдала на безразсъдно вълнение дотолкова, доколкото й беше възможно, тя изкомандва „млъкни“ на това сърце, постла масата с бродирана покривка, постави и нова мелодия на клавесина и един вестник в ъгъла на камината.
След няколко секунди Клотилд съобщи на госпожа графинята:
— Лицето, което е писало онзи ден.
— Нека влезе — каза Жана.
Лека стъпка, скърцащи обувки, красив мъж, облечен в кадифе и коприна, държащ главата си изправена и изглеждащ десет лакътя35 висок в този малък апартамент, ето това видя Жана, ставайки, за да го приеме.
Бе неприятно засегната от инкогнитото, пазено от особата.
Решавайки да вземе предимството като жена, която е размислила, запита с реверанс на покровителка, а не на покровителствана:
— С кого имам честта да разговарям?
Принцът погледна вратата на салона, зад която изчезна старицата.
— Аз съм кардинал Дьо Роан — каза той.
Като чу това, госпожа Дьо ла Мот се престори, че се изчервява и смущава от скромност, и отговори с реверанс, какъвто се прави пред крале.
После приближи един фотьойл и се настани в него, вместо да седне на стол, както изискваше етикетът. Кардиналът, като видя, че може да се държи, както му е удобно, постави шапката си върху масата и застана очи в очи с Жана, която също го гледаше втренчено.
— Значи е вярно, госпожице? — каза той.
— Госпожа — прекъсна го Жана.
— Пардон… забравих… Значи е вярно, госпожо?
— Съпругът ми се казва граф Дьо ла Мот, Ваше високопреосвещенство.
— Точно така, точно така, охрана на краля или на кралицата?
— Да, Ваше високопреосвещенство.
— А вие, госпожо, вие по баща сте Валоа?
— Да, Валоа, Ваше високопреосвещенство.
— Голямо име! — каза кардиналът, кръстосвайки крак върху крак. — Рядко срещано, залязло.
Жана почувства съмнението на кардинала.
— Залязло? Не, Ваше високопреосвещенство, след като аз го нося и след като имам брат — барон Дьо Валоа — каза тя.
— Признат?
— Той няма нужда да бъде признаван, Ваше високопреосвещенство, брат ми може да бъде богат или беден, но не ще бъде по-малко от това, което е по рождение — барон Дьо Валоа!
— Госпожо, разкажете ми малко за това предаване на името, моля ви. Интересувате ме, обичам хералдиката.
Жана разказа просто, небрежно това, което читателят вече знае. Кардиналът слушаше и се оглеждаше. Не се стараеше да прикрива впечатленията си. Каква полза? Не вярваше нито в заслугата, нито в знатния произход на Жана, той я виждаше красива, бедна; гледаше. Това беше достатъчно.
Жана, която забелязваше всичко, отгатна лошото разположение на бъдещия си покровител.
— Така, значи вие наистина сте били нещастна — каза нехайно господин Дьо Роан.
— Аз не се оплаквам, Ваше високопреосвещенство.
— Всъщност много бяха преувеличили затрудненията ви.
Той се огледа.
— Това жилище — и удобно, и приятно обзаведено…
— Като за леконравна кокетка несъмнено — възрази сурово Жана с желание да предизвика реакция. — Да, Ваше високопреосвещенство.
Кардиналът се раздвижи.
— Какво? — учуди се той. — Вие наричате тази мебелировка обзавеждане на кокетка?
— Не вярвам, Ваше високопреосвещенство, че бихте могли да го наречете обзавеждане на принцеса.
— И вие сте принцеса — каза той с онази едва забележима ирония, която единствено много изисканите умове или хората от най-знатен произход имат дарбата да използват в езика си, без да стават груби.
— Родена съм Валоа, Ваше високопреосвещенство, така както вие сте роден Роан. Това е всичко, което знам — каза тя.
И тези думи бяха изречени с такова смирено достойнство, което се бунтуваше под бремето на нещастието, достойнство на жена, която се чувства неоценена, те бяха едновременно толкова съзвучни и достойни, че принцът не можеше да бъде засегнат, но човекът в него бе трогнат.
— Госпожо, забравих, че първите ми думи трябваше да бъдат едно извинение. Вчера ви бях писал, че ще дойда тук, но бях ангажиран във Версай за един прием в чест на господин Дьо Сюфрен. Трябваше да отложа удоволствието да ви видя.
— Ваше високопреосвещенство ми оказва прекалено голяма чест, като се е сетил за мен днес, и господин Дьо ла Мот, съпругът ми, ще съжалява още повече в изгнанието, където го задържа нищетата ни, тъй като то го лишава от удоволствието на едно толкова височайше посещение.
Думата съпруг привлече вниманието на кардинала.
— Вие живеете сама, госпожо? — запита той.
— Съвсем сама, Ваше високопреосвещенство.
— Това е благородно от страна на една млада и красива жена.
— Това е естествено, монсеньор, за една жена, попаднала в общество, съвсем различно от това, от което нищетата й я отдалечава.
Кардиналът мълчеше.
— Изглежда — подхвана той, — генеалозите не отричат произхода ви?
— Каква полза от това? — каза презрително Жана, отмятайки с очарователен жест малките напудрени къдрици от слепоочията си.
Кардиналът притегли фотьойла си, сякаш за да приближи към огъня краката си, и каза:
— Госпожо, бих желал да зная с какво бих могъл да ви бъда полезен.
— С нищо, Ваше високопреосвещенство.
— Как така с нищо?
— Ваше превъзходителство бездруго ми оказва такава чест.
— Да говорим по-откровено.
— Не бих могла да бъда по-откровена, отколкото съм, монсеньор.
— Току-що се оплаквахте — каза кардиналът, оглеждайки се, сякаш за да припомни на Жана това, което бе казала за мебелите на кокотките.
— Разбира се, да, оплаквах се.
— Тогава, госпожо?
— Монсеньор, виждам, че Ваше превъзходителство иска да ми направи подаяние, нали?
— Е, госпожо…
— Точно така. Подаяния получавах, но повече няма да приема.
— Какво ще рече това?
— Ваше високопреосвещенство, от известно време съм достатъчно унижавана, невъзможно ми е повече да се съпротивлявам.
— Госпожо, вие злоупотребявате с думите. Нещастието не опозорява…
— Дори с името, което нося! Хайде де, вие бихте ли просили, вие, господин Дьо Роан?
— Не говоря за себе си — каза кардиналът с недоумение, смесено с високомерие.
— Ваше високопреосвещенство, знам само два начина за търсене на милосърдие — в карета или пред дверите на църквата, със злато и кадифе, или в дрипи. Преди малко аз вече не очаквах да бъда почетена с
