После се обърна към Андре, за да я попита:
— Госпожице Дьо Таверне, така ли беше?
— Да, Ваше превъзходителство, Шарни — отговори Андре.
— Трябва господин Дьо Шарни да разкаже лично на нас за този епизод, без да пропуска нито една подробност. Нека го потърсят. Той е още тук, нали? — продължи кралицата.
Един офицер се отдели и побърза да излезе, за да изпълни заповедта. В същия момент, като се оглеждаше, тя забеляза Филип и нетърпелива както винаги, каза:
— Господин Дьо Таверне, проверете.
Филип се изчерви. Може би, помисли си той, трябваше да предугади желанието на повелителката си. Тогава се спусна да търси този блажен офицер, когото не бе изпуснал от погледа си от момента на представянето му. Тъй че издирването му бе много лесно.
Дьо Шарни пристигна веднага, още между двете повиквания на кралицата. Кръгът пред него се разшири и кралицата можа да го разгледа по-внимателно, отколкото през нощта в града. Той бе двадесет и седем — двадесет и осем годишен мъж, тънък и строен, с широки рамене и съвършени крака. Лицето му, изискано и кротко, ставаше особено енергично всеки път когато се вглъбяваше погледът на големите му сини очи. Учудващо бе човек, завръщащ се от война в Индия, да бъде толкова бял, колкото бе Филип — напрегнатата му и прекрасно очертана шия се открояваше над вратовръзка, чиято белота бе по-малко блестяща от тази на кожата му.
Когато приближи групата, център на която бе кралицата, той все още с нищо не показваше външно, че познава госпожица Дьо Таверне или пък самата кралица.
Обкръжен от офицери, които го разпитваха и на които той вежливо отговаряше, той изглеждаше така, сякаш бе забравил, че има крал, с когото бе разговарял, и кралица, която го наблюдава.
Тази любезност и тази сдържаност го правеха още по-забележим за кралицата, особено взискателна към всичко, отнасящо се до поведението на един мъж.
Не само заради другите Дьо Шарни искаше да прикрие изненадата си при така неочакваната поява на дамата от кабриолета. Най-почтено би било да я накара, ако е възможно, самата тя да забрави, че го е познала.
Погледът на Шарни оставаше естествен и с изискана свенливост, той не заговори, преди кралицата да му даде думата.
— Господин Дьо Шарни, тези дами желаят и това е много естествено желание, щом като и аз го желая — каза тя, — да научат всички подробности за историята на кораба. Разкажете ни, моля ви.
— Госпожо — подхвана младият моряк сред дълбока тишина, — умолявам Ваше величество съвсем не от скромност, а от човечност да ме освободи от този разказ. Това, което направих на „Север“, в същото време и други десет офицери, мои другари, мислеха да го направят, но аз пръв го извърших, ето това е цялата ми заслуга. Що се отнася до желанието на извършеното да се придаде форма на повествование, отправено към Нейно величество, не, госпожо, това е невъзможно и вашето голямо сърце, вашето кралско сърце преди всичко ще го разбере. Бившият капитан на „Север“, толкова смел офицер, този ден просто бе изгубил самообладание. Необходими му бяха десет минути, за да се съвземе. Разбира се, храбростта му се възвърна и от този момент нататък той бе най-смелият от нас. Ето защо умолявам настоятелно Ваше величество да не преувеличава значението на моята постъпка, това би означавало да бъде съсипан един нещастен офицер, който всеки ден оплаква едноминутната забрава…
— Добре! Добре! — каза кралицата затрогната и сияеща от радост, чувайки благосклонния шепот, който великодушните слова на младия офицер възбудиха около нея. — Добре, господин Дьо Шарни, вие сте честен човек, такъв ви познавах…
При тези думи офицерът вдигна глава, съвсем юношеска руменина заля лицето му, погледът му от кралицата се прехвърли към Андре с израз на голяма уплаха. Той се страхуваше от погледа на тази толкова великодушна и дръзка във великодушието си натура. Но Дьо Шарни още не бе чул всичко.
— Защото — продължи неустрашимата кралица — добре е всички да знаят, че господин Дьо Шарни, този млад офицер, слязъл вчера на брега, ни беше вече добре известен, преди да ни бъде представен тази вечер. Той заслужава да бъде известен и всички жени да му се възхищават!
Видя се, че кралицата щеше да говори, че щеше да разкаже история, в която всеки можеше да потърси било малък скандал, било някаква тайна. Заобиколиха я, слушаха я, затаили дъх.
— Представете си, госпожи — започна кралицата, — че господин Дьо Шарни е толкова снизходителен към дамите, колкото е безмилостен към англичаните. Разказаха ми за него една история, която, предварително ви заявявам, му прави най-голяма чест по мое мнение.
— О, госпожо! — измънка младият офицер.
Подразбира се, че думите на кралицата в присъствието на този, за когото се отнасяха, само удвоиха любопитството.
Трепет пробягна през цялата аудитория.
Шарни, с избила по челото му пот, би дал цяла година от живота си само и само да можеше да бъде още в Индия.
— Ето какъв е случаят — продължи кралицата. — Две дами, които аз лично познавам, закъснели, изпаднали в неудобно положение в една тълпа. Изложени били на реална опасност, на голяма опасност. Господин Дьо Шарни по това време случайно или по-скоро за щастие минавал оттам. Отстранил тълпата и без да ги познава, макар че било трудно да отгатне ранга им, взел двете дами под свое покровителство, придружил ги много далеч… на десет левги от Париж, мисля.
— Ах, Ваше величество преувеличава — намеси се със смях Дьо Шарни, ободрен от обрата, който бе взел разказът.
— Хайде, да приемем, че са пет левги, и да не говорим повече за това — прекъсна я граф Д’Артоа, — внезапно намесвайки се в разговора.
— Така да бъде, братко — продължи кралицата, — но най-хубавото е, че господин Дьо Шарни дори не се опитал да научи имената на двете дами, на които направил тази услуга, че се отдалечил, без да обърне глава, по такъв начин те се изплъзнали от покровителстващите ги ръце, без да бъдат обезпокоени нито за миг.
Присъстващите възклицаваха, възхищаваха се; Шарни бе обсипан с комплименти от двадесет жени едновременно.
— Хубаво е, нали? — приключи кралицата. — Дори рицар на Кръглата маса не би направил нещо по- добро.
— Това е чудесно! — възкликна хорът.
— Господин Дьо Шарни — продължи кралицата, — кралят без съмнение е ангажиран с възнаграждаването на господин Дьо Сюфрен, вуйчо ви, аз пък от своя страна бих искала да направя нещо за племенника на този велик човек.
Тя му протегна ръка. А когато, пребледнял от радост, Шарни залепи устните си върху тази ръка, Филип, смъртноблед от мъка, се потули зад широките завеси на салона. Андре също беше пребледняла и затова не можа да забележи какво преживява брат й. Гласът на граф Д’Артоа прекъсна тази сцена, която бе така странна за наблюдателя.
— Ах, братко Дьо Прованс — каза той високо, — пристигнахте значи, господине, пристигнахте. Прочее пропуснахте едно хубаво зрелище, пристигането на господин Дьо Сюфрен. Това наистина бе момент, който никога няма да забравят френските сърца! Как, по дяволите, пропуснахте това, вие, братко, който сте толкова точен!
Господинът сви уста, поздрави разсеяно кралицата и отговори нещо банално. После съвсем тихо каза на господин Дьо Фаврас, негов капитан на стражата:
— Как стана, че той е във Версай?
— Ех, господине — отвърна капитанът, — вече час се питам и още нищо не съм разбрал.
15.
Стоте луидора на кралицата
Сега, след като накарахме нашите читатели да се запознаят или да подновят познанството си с главните герои на тази история, сега, след като ги въведохме и в малката къща на граф Д’Артоа, и в двореца на Луи
