— Но, господин Дьо Таверне, мисля, че и баща ви е жив? — каза граф Д’Артоа.
— Да, ние бяхме щастливи да опазим баща си, монсеньор — заяви Филип.
— Но все едно — живо ги прекъсна кралицата, — аз предпочитам Андре да бъде под закрилата на брат си, а брат й — под ваше покровителство, графе. Така че вие се заемете с господин Дьо Таверне. Съгласен сте, нали?
Граф Д’Артоа кимна.
— Знаете ли, че нас ни обвързват много тесни връзки? — продължи кралицата.
— Много тесни връзки? Вас, сестро? О! Разкажете ми за това, моля ви.
— Ами господин Дьо Таверне беше първият французин, който ме посрещна, когато пристигнах във Франция, а аз най-искрено си бях обещала да осигуря благополучието на първия срещнат французин.
Филип почувства, че избива руменина по лицето му. Прехапа устни, за да запази самообладание. Андре го погледна и сведе глава. Мария-Антоанета улови един от погледите, които братът и сестрата си бяха разменили, но как можеше да открие всичко, което подобен поглед крие — болезнено натрупвани тайни!
Мария-Антоанета не знаеше нищо за събитията, които разказахме в първата част на тази история.
Видимата тъга, която долови, кралицата свърза с друго. Защо, след като толкова хора се влюбиха в дофината31, през 1774 година господин Дьо Таверне не пострада от тази епидемична любов на французите към дъщерята на Мария-Терезия?
Нищо не правеше това предположение неправдоподобно, нищо, дори проверката в огледалото на хубостта на девойката, станала жена и кралица.
Затова Мария-Антоанета счете въздишката на Филип за някакво откровение на брата към сестрата. Тя се усмихна на брата и приласка сестрата с най-мил поглед: тя не бе напълно прозряла, но и не се бе излъгала и с това невинно кокетираше, в което никой не съзираше престъпление. Кралицата си оставаше жена, тя се гордееше, че е обичана. Някои души ламтят за симпатиите на всички, които ги обкръжават, но това не са най-малко благородните души на света. Уви! Ще настъпи момент, бедна кралице, когато същата тази усмивка към хората, които те обичат и за която те упрекват, ти напразно ще отправяш към тях, но те няма да те обичат повече.
Граф Д’Артоа приближи до Филип, докато кралицата се съветваше с Андре за един тоалет за лов.
— Сериозно, велик генерал ли е този господин Дьо Вашингтон? — попита граф Д’Артоа.
— Велик човек, да, монсеньор.
— А какво впечатление правеха там французите?
— Добро, колкото англичаните — лошо.
— Приемам. Вие сте привърженик на новите идеи, скъпи ми господин Дьо Таверне, но добре ли обмислихте едно нещо?
— Кое, монсеньор? Ще ви призная, че там, на тревата в полето, в саваните покрай бреговете на големите езера, често имах време да мисля за много неща.
— За това например, че воювайки там, вие не правехте това нито за индианците, нито за англичаните.
— И за кого тогава, монсеньор?
— За себе си.
— Ах, монсеньор, няма да ви противореча, много е възможно да е така.
— Вие признавате…
— Признавам злочестия контраудар на едно събитие, което спаси монархията.
— Да, но един контраудар може да бъде смъртоносен за онези, които се спасиха от примитивната катастрофа.
— Уви, монсеньор!
— Ето защо аз не намирам, че са толкова благополучни победите на господин Вашингтон и на маркиз Дьо Лафайет, както се претендира. Това е егоизъм, съгласен съм, но простете ми, този егоизъм не е само мой.
— Ах, монсеньор!
— А знаете ли защо ще ви помогна с всички сили?
— Монсеньор, каквито и да са съображенията, аз ще бъда безкрайно благодарен на Ваше кралско височество.
— Работата е там, скъпи ми господин Дьо Таверне, че вие не сте от онези, които мълвата е прославяла по кръстопътища, вие доблестно изпълнявахте службата си, но не сте били непрекъснато превъзнасян. Не сте известен в Париж, затова ви обичам, само да не… ах. Боже мой! Господин Дьо Таверне… да не… аз съм егоист, видите ли.
След тези думи принцът целуна ръката на кралицата засмян, поздрави Андре приветливо и много почтително, както нямаше навик да се отнася към жените, после вратата се отвори и той изчезна.
Кралицата прекъсна почти внезапно разговора, който водеше с Андре, и се обърна към Филип:
— Срещнахте ли се с баща си, господине?
— Да, госпожо, преди да дойда тук. Намерих го в преддверието, сестра ми го беше предупредила.
— А защо не отидохте да видите първо баща си?
— Бях изпратил прислужника и малкото си багаж при него, госпожо, но господин Дьо Таверне върна момчето с нареждане да се явя първо при краля или при Ваше величество.
— И вие се подчинихте?
— С удоволствие, госпожо, така можах да прегърна и сестра си.
— Времето е превъзходно! — възкликна кралицата с радостно вълнение. — Госпожо Дьо Мизери, утре ледът ще се е стопил, веднага ми е необходима шейна.
Първата камериерка излезе, за да разпореди да се изпълни заповедта.
— А шоколадът ми да бъде сервиран тук — добави кралицата.
— Ваше величество няма ли да закуси? — запита Дьо Мизери. — Ах, и вчера Ваше величество не е вечеряла.
— Лъжете се, добра ми Мизери, вчера вечеряхме, попитайте госпожица Дьо Таверне.
— При това много добре — обади се Андре.
— Но това няма да попречи да си изпия шоколада — добави кралицата. — Побързайте, побързайте, добричка ми Мизери, великолепното слънце ме привлича. Ще има хора на пързалката на малкото Швейцарско езеро.
— Ваше величество има намерение да кара кънки? — попита Филип.
— Вие ще ни се надсмеете, господин американец — възкликна кралицата, — та вие сте прекосили просторни езера, по които се изминават повече левги, отколкото ние тук извървяваме пеш.
— Тук ваше превъзходителство се радва на студа и на пътуването, а там се умира от студ — отвърна Филип.
— О, ето го шоколада ми. Андре, вие ще изпиете ли една чаша?
Андре се изчерви от удоволствие и се поклони.
— Виждате, господин дьо Таверне, аз съм си все същата, етикецията ме ужасява, както и някога, спомняте ли си за онези времена, господин Филип? А вие променили ли сте се?
Тези думи улучиха младия мъж в сърцето — често съжалението на една жена е като удар с кинжал.
— Не, госпожо, не съм се променил, поне по дух — отговори той рязко.
— Тогава, ако сте си запазили сърцето същото и тъй като това сърце беше добро, ние по свой начин ви благодарим. Чаша за господин Дьо Таверне, госпожо Мизери — каза развеселена кралицата.
— О, госпожо! — възкликна съвсем объркан Филип. — Ваше величество не е забравила… такава чест за един беден войник, неизвестен като мен.
— Един стар приятел — извика кралицата, — това е всичко. Този ден буди приятни спомени от младостта ми, днес съм щастлива, свободна, горда, луда… Днешният ден ми спомня първата ми обиколка в моя скъп Трианон и лудориите, които вършехме Андре и аз. Моите рози, моите ягоди, моите върбички, птичките, които се мъчех да разпознавам в моите лехи, всичко — до скъпите ми цветарници, които за мен значеха едно ново цвете, един вкусен плод. А господин Дьо Жюсьо, а този оригинален Русо, който почина… Днешният ден… уверявам ви, този ден… ме влудява! Но какво ви е, Андре? Зачервена сте, какво става с
