обръщаше към Андре, отправяше й най-нежни погледи:
— Вас не ви хокат. Вие сте свободна и горда. Вие, от която всички се боят малко, защото като божествената Минерва сте прекалено мъдра.
— Аз, госпожо… — измънка Андре.
— Да, вие, вие, смутителка на радостта на всички заплеси в двореца. Ох, Боже мой! Колко сте щастлива, че сте девойка, Андре, и преди всичко, че съществувате.
Андре се изчерви и се опита да се усмихне тъжно.
— Дала съм обет — каза тя.
— И ще удържите ли на него, красива моя весталке? — попита кралицата.
— Надявам се.
— Апропо, спомням си… — възкликна кралицата.
— Какво, Ваше величество?
— Че без да сте омъжена, от вчера си имате настойник.
— Настойник?
— Да, вашият скъп брат, как се казваше? Филип, мисля.
— Да, госпожо, Филип.
— Той е тук?
— От вчера, както Ваше величество ми направи честта да ми каже.
— И още не сте го видели, така ли? Каквато съм егоистка, вчера ви откъснах от него, за да ви заведа в Париж, това наистина е непростимо.
— Ах, госпожо, от все сърце ви извинявам, и Филип също — каза Андре усмихната.
— Това сигурно ли е?
— Поемам отговорността.
— За себе си.
— И за мен, и за него.
— Как е той?
— Все така хубав, госпожо.
— На колко години е?
— На тридесет и две.
— Бедният Филип, знаете ли, че го познавам почти от четиринадесет години, а девет или десет години от това време са изтекли, без да го видя.
— Когато Ваше величество пожелае да го приеме, той ще бъде щастлив да ви увери, че отсъствието никак не е накърнило изпълненото му с почтителна преданост чувство към кралицата.
— Мога ли да го видя веднага?
— След петнадесет минути той ще бъде в краката на Ваше величество, ако позволите.
— Добре, добре, разрешавам, дори желая това.
Едва-що бе привършила кралицата, и някой с пъргава и шумна стъпка се вмъкна, по-скоро скочи върху килима в тоалетната стая и отрази своето усмихващо се и дяволито лице в същото огледало, в което Мария-Антоанета се усмихваше на своето.
— Братко Д’Артоа, ах, вие наистина ме изплашихте — каза кралицата.
— Добър ден, Ваше величество — поздрави младият принц. — Как прекара нощта Ваше величество?
— Благодаря, много лошо, братко.
— А утрото?
— Много добре.
— Ето това е главното. Преди малко се усъмних дали всичко е минало благополучно, защото срещнах краля, който много приятно ми се усмихна. Какво нещо е доверието!
Кралицата се разсмя. Граф Д’Артоа, който не знаеше нищо повече, също се смееше, но по съвсем друг повод.
— Какъвто съм разсеян, мисля, че не попитах бедната госпожица Дьо Таверне как е прекарала времето си.
Кралицата се взря в огледалото благодарение на отражението, в което не й убягваше нищо от това, което ставаше в стаята.
Леонар привършваше творението си и кралицата, освободена от пеньоара от индийски муселин, обличаше утринната си рокля.
Вратата се разтвори.
— Хайде! — обърна се тя към граф Д’Артоа. — Ако искате да узнаете нещо за Андре, ето я.
В същия момент Андре действително влезе, като държеше за ръка красив благородник с мургаво лице, с черни очи, изпълнени с достойнство и меланхолия, смел воин с интелигентно чело, със строги обноски, напомнящ някой от онези семейни портрети, каквито рисуваха Койпел и Гейнсбъро.
Филип дьо Таверне беше облечен в тъмносиви дрехи, изящно избродирани със сребро, но това сиво изглеждаше черно, а среброто имаше вид на желязо. Бяла вратовръзка и жабо в матовобял цвят силно изпъкваха на тъмната куртка и пудрата на прическата дори подчертаваше мъжествеността на тена и на чертите му.
Филип пристъпи, едната му ръка бе в тази на сестра му, а другата обгръщаше шапката.
— Ваше величество, ето брат ми. — Андре се поклони почтително.
Филип поздрави тържествено и бавно.
Когато вдигна глава, кралицата не бе престанала да съзерцава в огледалото си. Наистина в своето огледало тя виждаше всичко така добре, както, ако гледаше Филип право в лицето.
— Добър ден, господин Дьо Таверне — каза кралицата.
Тя се обърна. Бе красива с онзи кралски блясък, който смайваше приятелите на короната и поклонниците на жената около трона й, владееше могъществото на красотата и нека ни бъде простено това разместване на думите, но тя владееше също така и красотата на могъществото.
Филип, виждайки я да се усмихва, чувствайки този ясен поглед, горд и мек едновременно, да се спира на него, пребледня и остави да се забележи в цялото му същество най-силно вълнение.
— Изглежда, господин Дьо Таверне — продължи кралицата, — това е първата ви визита при нас. Благодаря.
— Позволете, Ваше величество, аз съм този, който трябва да благодари — възрази Филип.
— Колко години, колко време измина, откакто не сме се виждали, най-хубавото време от живота ми, уви! — каза кралицата.
— За мен — да, госпожо, но не и за вас, Ваше величество, за която всички дни са добри.
— Изглежда, на вас Америка много ви е харесала, господин Дьо Таверне, щом останахте там, докато всички се завръщаха?
— Госпожо, когато напускаше Новия свят, господин Лафайет30 имаше нужда от доверен офицер, когото да остави в комендатурата на спомагателните войски. Тогава господин Дьо Лафайет предложи на генерал Вашингтон да благоволи да ме приеме — обясни Филип.
— Изглежда, че този свят, за който ни разказвате, ни връща много герои.
— Ваше величество не казва това за мен — отговори Филип, усмихвайки се.
— Защо пък не? — каза кралицата.
След това се обърна към граф Д’Артоа:
— Вижте, братко, приятната външност и войнствения вид на господин Дьо Таверне!
Филип, представен по този начин на граф Д’Артоа, когото не познаваше, пристъпи към него, като помоли принца за разрешение да го приветства.
Принцът кимна. Филип се поклони.
— Красив офицер! — възкликна младият принц. — Достоен благородник, с когото съм щастлив да се запозная.
— Какви са намеренията ви след завръщането във Франция?
Филип погледна към сестра си и каза:
— Монсеньор, интересът на сестра ми стои над моя, каквото тя пожелае — това ще направя.
