дори честната ви дума за това.
— Честната ми дума! За какво?
— Че ще затворите вратата и ще кажете на кочияша да се завърне в Париж, така ще постъпите, нали? Без дори да погледнете към нас?
— Прави сте, госпожи! — каза младият офицер и се обърна към кочияша: — Да се връщаме, приятелю.
Той пусна още един луидор в едрата ръка на кочияша. Достойният овернец потръпна от радост.
— Да го вземат дяволите! Пък ако ще и конете да пукнат.
— Надявам се, че са платени добре — промърмори офицерът.
Кабриолетът потегли веднага. Заедно с шума на колелата си сподави и една въздишка на младия мъж, една сладострастна въздишка, защото той се бе излегнал върху двете възглавнички, все още топли от присъствието на красивите непознати.
Що се отнася до тях, те останаха на същото място и едва когато кабриолетът изчезна от очите им, се отправиха към двореца.
8.
Заповедта
В момента, когато тръгнаха, студеният вятър донесе до слуха на пътничките ударите на часовника от църквата „Сен Луи“.
— О, Боже мой! Единадесет и четиридесет и пет! — извикаха едновременно двете жени.
— Погледнете, всички железни врати са затворени — добави по-младата.
— О, това не ме безпокои, скъпа Андре, защото дори да бе оставена отворена желязната врата, ние сигурно не бихме се завърнали през парадния вход. Хайде, бързо, бързо да вървим през Резервоарите.
И двете се насочиха към дясната страна на двореца. Всяка от тях знаеше, че от тази страна има специален вход, който води към градината. Пристигнаха до този вход.
— Малката врата е затворена, Андре — неспокойно каза по-възрастната.
— Да почукаме, госпожо.
— Не, да повикаме. Лоран трябва да ме чака, аз го предупредих, че може би ще се завърна късно.
— Е, добре, ще го повикам.
Андре се приближи до вратата.
— Кой е там? — чу се глас отвътре.
— Ах, това не е гласът на Лоран — каза уплашена младата дама.
— Не, наистина! — каза другата и на свой ред приближи.
— Лоран! — прошепна тя през вратата.
Не последва отговор.
— Лоран! — повтори дамата, хлопайки.
— Тук няма никакъв Лоран — възрази грубо гласът.
— Няма значение Лоран ли е или не. Отворете! — каза настойчиво Андре.
— Аз не отварям.
— Но, приятелю, не знаете ли, че Лоран е свикнал да ни отваря?
— Не искам и да знам за Лоран. Аз си имам заповед.
— Но кой сте вие?
— Кой съм аз?
— Да.
— А вие? — попита гласът.
Разпитването беше малко брутално, но нямаше какво да се колебаят, трябваше да отговарят.
— Ние сме дами от свитата на Нейно величество. Живеем в двореца и бихме искали да се приберем.
— Аз пък съм швейцарец, госпожи, от първа рота, Салишамад, и ще върша обратното на това, което прави Лоран, ще ви оставя пред вратите.
— Ах! — простенаха двете жени, едната от които гневно стисна ръката на другата.
После, полагайки усилия да се овладее, каза:
— Приятелю, разбирам, че изпълняваш заповед, ти си добър войник и аз не искам да те карам да пренебрегнеш задълженията си. Само ми направи, моля те, услугата да извикаш Лоран, който трябва да е някъде наблизо.
— Не мога да напускам мястото си.
— Изпрати някого.
— Ей, дявол да го вземе, госпожо, пренощувайте в града. Голяма работа! На мен ако ми затворят под носа вратите на казармата, бих си намерил подслон — вървете.
— Гренадир, слушайте — каза решително по-възрастната дама. — Двайсет луидора са ваши, ако отворите.
— И десет години окови — благодаря! Четиридесет и осем ливри годишно, това ми е съвсем достатъчно.
— Ще накарам да ви направят сержант.
— А този, който ми даде заповедта, ще накара да ме разстрелят. Благодаря!
— Кой впрочем ви възложи тази заповед?
— Кралят.
— Кралят! — повториха ужасени двете жени. — Ох, загубени сме!
По-младата изглеждаше почти обезумяла.
— Хайде! — каза по-възрастната. — Има ли и други врати?
— Ах, госпожо, щом като са затворили тази, значи са затворени и другите.
— О, не! Това вече е пристрастие.
— И след като не намираме Лоран на тази врата, която е неговата, къде мислите, че ще го намерим?
— Наистина, имаш право. Андре, ето един ужасен номер на краля. Ох!
И дамата подчерта последните си думи със закана и презрение. Тази врата на Резервоарите бе вградена в доста дебела стена, така че образуваше нещо като вестибюл в нишата, от двете страни на която имаше каменни скамейки. Жените седнаха на тях в състояние на възбуда, която граничеше с отчаяние.
Под портата се виждаше светла черта, зад нея се чуваха стъпките на пазача, който ту вдигаше, ту оставяше пушката си върху паважа.
От другата страна на тази тънка дъбова преграда бе спасението, от тази страна — позор, скандал, почти гибел.
— Ах, утре, утре, когато узнаят! — промълви по-възрастната от двете жени.
— Но вие ще кажете истината.
— Ще повярват ли?
— Имате доказателства. Госпожо, войникът няма да бъде на пост през цялата нощ — каза младата дама, която, изглежда, постепенно се съвземаше, докато спътничката й губеше кураж — в един часа ще го освободят и следващият може би ще бъде по-благосклонен. Да почакаме.
— Да, но щом удари полунощ, патрулите ще минат и ще ме намерят вън чакаща, криеща се! Това е позорно! Как така, Андре? Кръвта се качва в главата ми и ме задушава!
— О, смелост, госпожо, толкова сте силна обикновено, а аз — толкова слаба преди малко, сега съм тази, която ви подкрепя!
— Там долу има някакъв заговор, Андре, и ние сме неговите жертви. Това никога не се е случвало, никога вратичката не е била затворена. Ще загина, Андре. Загиваме!
Тя се отпусна назад така, като че наистина се задушаваше. В същия миг прокънтяха стъпки по сухия бял паваж на Версай, по който днес малко се минава. Същевременно се чу глас, глас лекомислен, глас на пеещ млад мъж. Той пееше една от онези превзети песни, принадлежащи всъщност на епохата, която се стараем да опишем:
