— Този глас! — възкликнаха едновременно двете жени.
— Познавам го! — каза по-възрастната.
— Та това е…
Гласът продължаваше.
— Това е той! — прошепна на ухото на Андре дамата, чиято тревога се бе проявила така бурно. — Това е той, той ще ни спаси!
В този момент млад мъж в разкошен редингот, подплатен с кожи, влезе в малкия вестибюл и не забелязвайки двете жени, заудря вратата, като викаше:
— Лоран!
— Братко! — проговори по-възрастната от двете жени, докосвайки рамото на младия мъж.
— Кралицата! — възкликна той, като отстъпи с шапка в ръка.
— Шшт, тихо! Добър вечер, братко!
— Добър вечер, госпожо, добър вечер, сестро, вие не сте сама?
— Не, с госпожица Андре дьо Таверне съм.
— Аха, много добре! Добър вечер, госпожице.
— Ваше височество — прошепна Андре, покланяйки се.
— Излизате ли, госпожи? — запита младият мъж.
— Не.
— Значи се прибирате?
— Много бихме желали да се приберем.
— Не сте ли повикали Лоран?
— Направихме това. Опитайте вие да го повикате и ще видите.
Младият мъж, който се оказа граф Д’Артоа, пристъпи на свой ред и започна да вика, като блъскаше вратата:
— Лоран!
— Хубаво, шегата започна отново — чу се гласът на пазача. — Предупреждавам ви, че ако продължавате да ме тормозите, ще повикам офицера.
— Това пък какво е? — запита младият мъж, извръщайки се към кралицата.
— Пазач, когото са поставили на мястото на Лоран, това е всичко.
— И кой е направил това?
— Кралят.
— По дяволите, капитулираме.
— Как така?
— Да дадем пари на този хитрец.
— Предложих му, но отказа.
— Да му предложим нашивки на пагоните?
— Предложих му. Нищо не ще да чуе.
— Тогава има само едно средство. Ще вдигна шум.
— Ще ни злепоставите, скъпи ми Шарл, умолявам ви!
— Ни най-малко! Няма да ви злепоставя. Ще застанете настрана, а аз ще удрям силно като глух, ще крещя като слепец, най-накрая ще ми отворят и вие ще се промъкнете покрай мен.
— Опитайте.
Младият принц отново се развика, викаше Лоран, после заблъска и вдигна такъв шум с дръжката на шпагата си, че разгневен, пазачът му изкрещя:
— Аха, така значи, тогава ще извикам офицера.
— Ех, да го вземат дяволите, викай, нехранимайко! Това искам от петнадесет минути насам!
Миг след това се чуха стъпки от другата страна. Кралицата и Андре застанаха зад граф Д’Артоа съвсем готови да се възползват, щом се открие някаква пролука.
Чуваше се пазачът да обяснява подробно причината за този шум и да казва:
— Лейтенант, това са две дами и един мъж, които ме нарекоха нехранимайко. Искат да влязат насила.
— Е, и какво чудно има в това, че искаме да се приберем, щом като сме от двореца?
— Това може да бъде съвсем естествено желание, господине, но е забранено — възрази офицерът.
— Забранено! И от кого, дявол да го вземе!
— От краля.
— Моля да ме извините, но кралят не може да пожелае един офицер от двореца да преспи навън.
— Господине, не е моя работа да вниквам в намеренията на краля. Мой дълг е да правя това, което кралят ми заповядва. Това е всичко.
— Хайде, лейтенанте, открехнете вратата, да не разговаряме по този начин през нея.
— Господине, повтарям ви, че ми е заповядано да държа вратата затворена. Следователно, ако сте офицер, както казвате, трябва да знаете какво значи заповед.
— Лейтенант, разговаряте с полковник.
— Полковник, извинете ме, но заповедта е категорична.
— Но заповедта не се отнася до един принц. Хайде, господине, та един принц не може да стои навън, а аз съм принц.
— Скъпи принце, хвърляте ме в отчаяние, но имам нареждане от краля.
— Кралят ви е наредил да прогоните брат му като скитник или крадец? Аз съм граф Д’Артоа, господине! По дяволите, рискувате много, като ме заставяте да мръзна така на вратите.
— Господин граф Д’Артоа — започна лейтенантът, — Бог ми е свидетел, че ще пролея всичката си кръв за Ваше кралско височество, но кралят ми оказа чест, като ми каза лично, поверявайки ми охраната на тази порта, да не отварям на никого — дори на него, краля, ако се появи след единадесет часа. И тъй, монсеньор, най-смирено ви моля за извинение, но аз съм войник и ако бях видял на вашето място, зад тази врата, Нейно величество кралицата, трепереща от студ, с голямо съжаление бих отговорил и на Нейно величество така, както на вас.
След като изрече това, офицерът по възможно най-любезен начин пожела лека нощ и бавно пое към поста си.
Що се отнася до войника, той се прикова в желязна стойка като при отдаване на почест до самата преграда, без да смее дори да диша, а сърцето му биеше така силно, че граф Д’Артоа го усети, подпирайки се от своя страна с гръб на вратата.
— Загубени сме — каза кралицата на своя девер.
Той нищо не отговори.
— Знае ли се, че сте излезли?
