Младата жена на свой ред започна да се бърка със същото безпокойство.
— Аз… аз също…
— Проверете във всичките си джобове.
— Безполезно — простена младата жена ядосано, понеже виждаше, че по време на спора офицерът ги следи с поглед, а кочияшът присмехулник вече разтваря широко уста, поздравявайки се може би за своята предвидливост.
Двете дами се оказаха без петаче. Офицерът виждаше, че се безпокоят, че се изчервяват и пребледняват — обстановката се усложняваше. Дамите щяха да се решат да дадат като залог верижка или бижу, когато офицерът, за да им спести всяко неудобство, извади от джоба си един луидор и го подаде на кочияша.
Той взе монетата и докато двете дами благодаряха на офицера, я разгледа, претегли я на ръка, после отвори вратичката на купето и дамата се качи, следвана от компаньонката си.
— А сега, господин хитрецо, откарай тези дами бързо. И почтено преди всичко! Чуваш ли? — каза младият мъж на кочияша.
— Аха! Не е нужно да ми заръчвате това, господин офицер, то се знае.
Докато се водеше този кратък разговор, дамите се съветваха. Всъщност те с ужас гледаха своя водач и покровител, готов да ги изостави.
— Госпожо, той не трябва да си отива — прошепна съвсем тихо по-младата.
— Това пък защо? Да го попитаме за името и адреса му. Утре ще му изпратим неговия златен луидор, придружен с кратко благодарствено писмо, което ще му напишете.
— Не, госпожо, не, нека го задържим, умолявам ви. Ами ако кочияшът е злонамерен, ако ни създаде трудности по пътя… В такова време, при тези лоши пътища, към кого ще се обърнем, от кого ще поискаме помощ?
— Ах! Имаме и номера, и буквите на данъчната му регистрация.
— Много добре, госпожо, не оспорвам, че по-късно вие ще накарате да го премажат от бой, но тази нощ, чакайки, няма да стигнете до Версай. А какво ще си кажат там, Господи!
По-възрастната помисли и каза:
— Вярно.
Но офицерът вече се покланяше за сбогом.
— Господине, господине — каза на немски Андре, — само дума, само още една дума, ако обичате.
— На заповедите ви, госпожо — отговори офицерът, видимо раздразнен, но запазващ в израза си, в тона и дори в интонацията най-изискана любезност.
— Господине, не бихте могли да ни откажете една милост след всички тези услуги, които вече ни направихте.
— Кажете.
— Ами, ще ви признаем, че се страхуваме от кочияша, който така лошо започна пазарлъка.
— Права сте да се безпокоите — отвърна той, — но аз зная номера му — 107. А буквата на регистрацията му е Z. Ако ви създаде някакви затруднения, обърнете се към мен.
— Ах, към вас! — изрече на френски Андре, която се обърка. — Как да се обърнем към вас, като не знаем дори името ви.
Младият мъж се стъписа:
— Вие говорите френски? Говорите френски, а ме карате от половин час да си кълча езика на немски?! Ах, ах! Госпожо, това наистина е лошо!
— Извинете, господине — намеси се на френски другата дама, която доблестно се притече на помощ на своята компаньонка. — Виждате ли, господине, без да сме чужденки, може би се чувстваме отчуждени в Париж. Вие сте достатъчно светски мъж, за да разберете, че не сме в нормално положение. Не ни правете половинчата услуга, ще ни огорчите. Да бъдете по-потаен, отколкото се показахте досега, би означавало да станете нескромен. Ние ви намираме добър, господине, бъдете любезен да не си мислите нищо лошо за нас и ако можете да ни помогнете, направете го без уговорки, ако не — позволете да ви благодарим и да потърсим друга подкрепа.
— Госпожо, разполагайте с мен — отговори офицерът, шокиран от тона на непознатата, тон едновременно властен и очарователен.
— Тогава бъдете любезен да се качите при нас.
— В купето?
— И да ни придружите.
— До Версай?
— Да, господине.
Без да възразява, офицерът се качи, седна отпред и подвикна на кочияша:
— Тръгвай!
Дамите се загърнаха по-плътно с кожените палта. Покритият кабриолет пое по улица „Сен Тома дьо Лувър“, пресече площад „Карусел“ и продължи покрай кейовете.
Офицерът се сгуши в ъгъла срещу по-възрастната от двете дами със старателно прострян на коленете си редингот. Вътре цареше най-дълбока тишина, а дишането на тримата пътници постепенно затопляше купето. Нежен парфюм сгъстяваше въздуха и събуждаше у младия мъж чувства, които с всеки изминат момент ставаха все по-неблагоприятни за спътниците му. „Това са — мислеше си той — жени, окъснели на някоя среща. И ето ги завръщащи се във Версай, малко уплашени, малко засрамени. Впрочем, ако имат някакво положение, защо ще пътуват с кабриолет и ще го карат сами? Аха! Това си има отговор! Кабриолетът беше твърде тесен за трима души и две жени не биха се стеснявали да поставят един лакей до себе си. Но са без пукната пара както едната, така и другата! Унизително възражение, над което си струва да се помисли. Несъмнено лакеят е носел кесията. Кабриолетът, който сега сигурно е на трески, беше изключително елегантен, а конят, ако аз разбирам от коне, несъмнено струваше сто и петдесет луидора. Само богати жени могат да изоставят подобен кабриолет и такъв кон, без да съжаляват за това. Следователно липсата на пари нищо не означава. Да, ами тази мания да говорят на чужд език, след като са французойки? Добре, но това доказва именно едно изискано възпитание. Не е нормално за авантюристки да говорят немски със съвсем немски акцент и френски като парижанки. Впрочем има някаква вродена разлика между тези две жени. Молбата на по-младата бе затрогваща. Искането на по-възрастната — по благороднически повелително. После — продължаваше разсъжденията си младият мъж, намествайки шпагата си в купето така, че да не пречи на съседките му, — наистина не би ли могло да се каже, че съществува опасност за един военен да прекара два часа в купето с две красиви жени. Красиви и тайнствени, защото не разговарят, а изчакват аз да започна разговор.“
Без съмнение двете млади жени разсъждаваха по адрес на младия офицер така, както той си мислеше за тях, защото в момента, когато му минаваше тази мисъл, едната от двете дами се обърна към спътницата си на английски:
— Наистина, скъпа, този кочияш сякаш кара катафалка, така никога няма да пристигнем във Версай. Обзалагам се, че нещастният ни спътник се отегчава до смърт.
— Така е, защото разговорът ни не е от най-забавните — отговори, усмихвайки се, по-младата.
— Не намирате ли, че той изглежда съвсем добре възпитан човек?
— Така мисля, госпожо.
— Впрочем забелязахте ли, че е облечен в морска униформа?
— Не разбирам много от униформи.
— Както ви казах, той е облечен в униформа на морски офицер, а всички морски офицери са от добри семейства. Впрочем униформата му стои добре и е добър кавалер, нали?
Младата жена тъкмо щеше да отговори и вероятно беше на същото мнение, когато офицерът направи жест, с който прекъсна разговора, и каза на превъзходен английски:
— Извинете, госпожи, мисля, че трябва да ви кажа, че говоря и разбирам доста добре английски, но не знам испански, та вие, ако го владеете и ви е приятно да разговаряте на него, поне ще бъдете сигурни, че няма да разбирам.
— Господине — възрази със смях дамата, — не искахме да кажем нищо лошо за вас, както можахте да забележите. Също така, ако имаме нещо да си кажем, не се притесняваме и говорим повече на
