просто от добро сърце криех в дома си.
— И… ако е така? — изрече Жана тихо. — Какво престъпление има в това? Нима не е позволено на една жена да види друга жена? Повикайте я, тя ще ви каже дали нашето приятелство не е чисто…
— Госпожо — прекъсна я Калиостро, — казвате ми това, понеже добре знаете, че тя вече не е тук.
— Вече не е тук! — извика Жана ужасена. — Олива вече не е тук?
— Ех — каза Калиостро, — може би вие, която подготвихте отвличането, не знаете, че тя замина?
— Отвличането! Аз! Аз! — извика Жана, чиято надежда се възвърна. — Значи е отвлечена, а вие ме обвинявате?
— Нещо повече, изобличавам ви — заяви Калиостро.
— Докажете го! — възкликна графинята.
Калиостро взе от масата един лист и го показа:
Ваша светлост и великодушни покровителю — гласеше бележката, адресирана до Калиостро, — простете ми, че ви напущам, но преди всичко аз обичам господин Дьо Бозир. Той дойде, отведе ме, аз го следвам.
— Бозир… — произнесе Жана поразена. — Бозир… Но той не знаеше адреса на Олива!
— Е, така е, госпожо — отвърна Калиостро, като й показа втори лист, който извади от джоба си. — Вижте, намерих това писъмце на стълбата, когато идвах насам да направя ежедневното си посещение. Листът сигурно е паднал от джоба на господин Бозир.
Графинята го прочете и потръпна.
Господин Дьо Бозир ще намери госпожица Олива на улица „Сен Клод“, на ъгъла на булеварда. Ще я намери и ще я отведе веднага. Тя е много искрена приятелка, която му препоръчвам. Време е.
— Ох! — изпъшка графинята и смачка листа.
— И той я е отвел — вметна хладно Калиостро.
— Но кой е написал тази бележчица? — попита Жана.
— Вие, както изглежда, вие, искрената приятелка на Олива.
— Но как е влязъл тук? — извика Жана и гневно погледна невъзмутимия си събеседник.
— Нима не може да се влезе с вашия ключ? — попита Калиостро.
— Но щом е у мен, значи господин Бозир не е имал.
— Когато човек има един, може да има и два ключа — отвърна Калиостро и я погледна в лицето.
— Вие имате убедителни доказателства — отговори бавно графинята, — докато аз имам само подозрения.
— О, аз също имам — рече Калиостро — и те не са по-малко основателни от вашите, госпожо.
След тези думи той я отпрати, като недоловимо махна с ръка. Тя заслиза, но по дължината на пустата и мрачна стълба, по която се бе изкачила, сега видя двадесет свещи и двадесет лакеи, строени на разстояние един от друг, пред които десет пъти Калиостро я назова на висок глас — госпожа графиня Дьо ла Мот.
Тя излезе, задъхана от ярост и жажда за мъст, както ламята лъха огън и отрова.
74.
Писмото и разписката
Следващият ден бе последният срок за плащането, даден от самата кралица на бижутерите Бьомер и Босанж. Тъй като писмото на Нейно величество им препоръчваше дискретност, те чакаха петстотинте хиляди ливри да пристигнат. И понеже за всички търговци, колкото и богати да са, постъпление от петстотин хиляди ливри е сериозна работа, съдружниците приготвиха разписка в най-цветистия стил на фирмата. Разписката остана безполезна, никой не дойде да я получи срещу петстотинте хиляди ливри. Бижутерите прекараха много тревожна нощ в почти безнадеждно очакване на куриер. Все пак кралицата имаше необикновени хрумвания. Тя трябваше да се крие, а куриерът й може би щеше да пристигне чак след полунощ.
Зората на другия ден разпръсна всички надежди на Бьомер и Босанж. Босанж реши да отиде във Версай и взе каляска, в която вече го чакаше неговият съдружник. Той поиска да го въведат при кралицата. Отговориха му, че ако няма покана, не може да влезе. Учуден, обезпокоен, той настоя и тъй като познаваше хората и умееше да дава тук-таме в чакалните по някое похабено камъче, обещаха му да уредят, когато Нейно величество се връща от разходката си в Трианон, той да се изпречи на пътя й.
И действително Мария-Антоанета, все още цялата разтреперана от срещата си с Шарни, където бе станала любовница, без да бъде метреса, се връщаше с радостно сърце и сияеща душа, когато забеляза малко опечалената и дълбоко почтителна фигура на Бьомер. Тя му се усмихна, той изтълкува това по най- благоприятен начин и се осмели да помоли за кратка аудиенция, която кралицата му обеща за два часа, тоест, след като обядва. Той занесе чудесната вест на съдружника си, който чакаше в колата, и тъй като имаше оток, не искаше да се покаже с неприветливо лице пред кралицата.
— Няма никакво съмнение — казаха си те, като тълкуваха и най-малките жестове и най-малките думи на Мария-Антоанета, — няма никакво съмнение, че Нейно величество има вече сумата, която не е имала вчера. Тя каза в два часа, защото в два часа ще бъде сама.
Те се запитаха като приятелите от баснята дали ще получат сумата в банкноти, в злато или сребро. Удари два часът, бижутерът беше на поста си. Въведоха го в будоара на Нейно величество.
— Какво има пак, Бьомер — попита още отдалеч кралицата, когато го забеляза, — за бижута ли искате да ми говорите? Знаете ли, че нямате късмет?
Бьомер помисли, че някой се е скрил наблизо и че кралицата се страхува да не я чуят. Затова се огледа заговорнически и отговори:
— Да, госпожо.
— Какво търсите тук? — попита учудено кралицата. — Някаква тайна ли имате?
Той не отговори нищо, разтревожен от тази прикритост.
— Същата тайна, както преди — скъпоценност за продаване — продължи кралицата, — някакво несравнимо бижу? О, не се плашете, няма кой да ни чуе.
— Тогава… — смънка Бьомер.
— Е, какво?
— Тогава мога да кажа на Нейно величество…
— Но казвайте бързо, драги ми Бьомер.
Бижутерът се приближи с любезна усмивка.
— Мога да кажа на Нейно величество, че вчера кралицата ни забрави — рече той и показа радушно пожълтелите си зъби.
— Забравила ли съм ви? За какво? — учуди се кралицата.
— Ами вчера… беше срокът…
— Срокът ли… Какъв срок?
— Ох, прощавайте, Ваше величество, че си позволявам… Добре знам, че е нужна дискретност. Може би кралицата не се е подготвила. Ще бъде голямо нещастие, но в края на краищата…
— А, така значи! Бьомер — извика кралицата, — не разбирам нито дума от всичко, което ми казвате. Обяснете ми, драги.
— Значи Ваше величество е забравила. Напълно естествено е сред толкова грижи.
— Какво съм забравила, пак ли има нещо лошо?
— Вчера трябваше да се плати първата вноска за колието — каза свенливо Бьомер.
— Значи сте го продали? — попита кралицата.
— Ами… — измънка Бьомер и я изгледа смаяно, — струва ми се, че е така.
— А тези, на които сте го продали, не са ви платили, клети ми Бьомер. Толкова по-зле. Тези хора е
