среща… Ах, мило дете, не се смея вече, откакто ми се е втълпила тази мисъл.
Олива усети, че стиска зъби от страх.
— И тъй, какво ще излезе, добра ми приятелко? — попита тя.
— Ще излезе, първо, че вие не сте кралицата, поне доколкото ми е известно.
— Не съм.
— И че като сте си присвоили титлата на Нейно величество, за да извършите едно… лекомислие от този род…
— И тъй?
— И тъй, това се нарича оскърбление на държавен глава. Много далеч се стига с такова обвинение.
Олива скри с ръцете лицето си.
— В края на краищата — продължи Жана, — понеже не сте направили това, с което той се хвали, лесно ще го докажете. Двете предишни лекомислия ще бъдат наказани с две до четири години затвор и изгнание.
— Затвор! Изгнание! — извика Олива уплашена.
— Това не е непоправимо и аз ще взема мерки и ще се предпазя.
— И вас ли ще безпокоят?
— Ей богу! Нима този безумец няма да ме издаде веднага? Ах, клета ми Олива, измамата ще ни струва скъпо.
Олива се обля в сълзи.
— Ами аз, аз — каза тя, — дето не мога никога нито за миг да бъда спокойна! О, бесовски дух! О, демон! Аз съм обладана, не виждате ли. След това нещастие ще ме последва друго.
— Не се отчайвайте, старайте се просто да избегнете скандал.
— Ох, как ще се затворя при моя покровител! Да ида ли да му призная всичко?
— Хубава идея! Мъж, който ви разглезва и крие от вас любовта си; мъж, който чака само една ваша дума, за да ви обожава, и при когото ще идете да кажете, че сте извършили тази глупост с другиго. Казвам глупост, отбележете си го добре; без да се смята, че той ще ви подозира.
— Боже мой, имате право!
— Нещо повече — шумът от това ще се разпространи, разследването на магистратите ще събуди съмнение у вашия покровител. Кой знае дали, за да спечели благоразположението на двора, няма да ви предаде?
— Ох!
— Да предположим, че чисто и просто ви изгони… Какво ще стане с вас?
— Зная, че с мен е свършено.
— Ами когато господин Дьо Бозир научи — изрече бавно Жана, като следеше въздействието на този последен удар.
Олива скочи. Със силен удар развали прическата си.
— Ще ме убие. О, не — прошепна тя, — аз сама ще се убия.
После тя се обърна към Жана и каза отчаяно:
— Вие не можете да ме спасите, не, защото вие самата сте загубена.
— Аз имам — отговори Жана — в дебрите на Пикардия едно парченце земя, ферма. Ако успеем да се доберем до това убежище преди скандала, може би все още ще има известен шанс…
— Но този безумец ви познава, той винаги може да ви намери.
— Ох, като заминете, като се скриете и не може да ви намери, вече няма да се страхувам от него. Ще му кажа високо „вие сте луд да твърдите подобни неща, докажете ги“, което той няма да може да стори, а аз тихо ще му прошепна: „Вие сте подлец.“
— Ще замина, когато и както пожелаете — каза Олива.
— Според мен това е разумно — отвърна Жана.
— Веднага ли да замина?
— Не, почакайте да подготвя всичко. Крийте се, не се показвайте дори на мен. Дори се дегизирайте.
— Да, разчитайте на мен, скъпа приятелко.
— Но най-напред да се приберем, нямаме какво повече да си казваме.
— Да се приберем. Колко време ви трябва за приготовленията?
— Не знам, но внимавайте за едно — от днес до деня на заминаването ви аз няма да се показвам на прозореца. Ако ме видите там, знайте, че денят е настъпил, и бъдете готова.
— Да, благодаря, добра ми приятелко.
Те се върнаха бавно към улица „Сен Клод“. Олива не смееше да говори повече на Жана, а Жана толкова се беше вдълбочила в мислите си, че не говореше на Олива. Когато пристигнаха, те се целунаха. Олива помоли смирено приятелката си да й прости за всички нещастия, които бе причинила с глупостта си.
— Аз съм жена — отвърна госпожа Дьо ла Мот, подражавайки на латински поет, — и всяка женска слабост ми е позната.
73.
Бягството
Олива изпълни обещанието си. Още на другия ден Никол се скри от света, никой не можеше да заподозре, че тя живее в къщата на улица „Сен Клод“. Винаги потулена зад завеса или параван, винаги затворила прозореца въпреки слънчевите лъчи, които весело проникваха оттам.
Жана от своя страна подготвяше всичко. Тя знаеше, че на другия ден е срокът за първата вноска от петстотин хиляди ливри, и се стараеше да не остави зад себе си някакво слабо място, когато щеше да избухне бомбата. Цялото й внимание беше насочено към този ужасен миг. Тя бе преценила благоразумно възможността за бягство, което беше лесно, ала бягството беше най-изобличаващото обвинение. И графинята реши да остане, да остане неподвижна като дуелиста под удара на противника, да остане при вероятност да падне, но и при вероятност да убие врага си.
Ето защо още на другия ден след срещата си с Олива тя се показа към два часа на прозореца, за да предупреди мнимата кралица, че е време да се приготви за бягството. Невъзможно е да опишем радостта на Олива. Необходимостта да избяга значеше опасност, възможността за бягство означаваше спасение. Тя прати красноречива целувка на Жана, после сложи в малкия си вързоп някои от ценните вещи от своя покровител. Жана й даде знак и излезе от дома си, за да намери каляската, на която щеше да повери драгоценната съдба на госпожица Никол.
В края на краищата това беше всичко, което и най-любопитният наблюдател можеше да различи сред обикновено многозначителните признаци за заговора на двете приятелки. Спуснати завеси, затворен прозорец, блуждаеща светлина в късен час, загадъчни докосвания, тайнствени шумове, раздвижвания, след което настъпиха мрак и тишина.
В „Сен Пол“ биеше единайсет часът вечерта и вятърът донасяше откъм реката злокобно отмерените удари чак до улица „Сен Клод“, когато Жана пристигна с пощенска кола, впрегната с три яки коня. На капрата един загърнат в мантия човек сочеше адреса на пощальона. Жана го дръпна за края на мантията и го накара да спре на ъгъла на улица „Роа Доре“. Човекът се извърна към господарката си.
— Нека колата остане тук, уважаеми господин Рето — каза Жана, — половин час ще бъде достатъчен. Ще доведа тук някого, който ще се качи в колата, а вие ще платите двойно, за да стигне до малката ми къща в Амиен.
— Добре, госпожо графиньо.
— Там ще предадете този човек на моя изполичар Фонтен. Той знае какво да прави по-нататък.
— Добре, госпожо.
— Щях да забравя… въоръжен ли сте, драги ми Рето?
— Да, госпожо.
— Тази дама е заплашена от един луд… Може да се опитат да я спрат по пътя…
— Какво да правя в такъв случай?
— Ще стреляте срещу всеки, който ви спре…
— Добре, госпожо.
