жена доказателства за нейните грешки?
— Аз не искам доказателство за съдебен процес, графиньо, но искам гаранция за любов.
— Струва ми се — каза тя, след като изгледа Негово превъзходителство по особен начин, — че имате много големи изисквания, но и много лесно забравяте.
— Ох, знам какво ще ми кажете, знам, че трябва да съм много доволен, много облагодетелстван, но поставете моето сърце на мястото на вашето, графиньо. Как бихте приели да бъдете отхвърлена след толкова привидни прояви на благосклонност?
— Вие казахте май привидни? — отвърна също иронично Жана.
— Ох, безспорно вие можете да ме биете безнаказано, графиньо, безспорно нищо не ми дава право да се оплаквам, но аз се оплаквам…
— Тогава, Ваше високопреосвещенство, аз не мога да бъда виновна за вашето недоволство, ако за него има само безпочвени причини или ако изобщо няма причина.
— Графиньо, вие се отнасяте лошо с мен.
— Ваше високопреосвещенство, повтарям думите ви. Следвам вашата мисъл.
— Вземете пример от себе си, вместо да ме упреквате за моите увлечения, помогнете ми, вместо да ме измъчвате.
— Не мога да ви помогна там, където не виждам какво може да се направи.
— Не виждате какво може да се направи? — повтори кардиналът, като наблегна на всяка дума.
— Уви, Ваше високопреосвещенство, ето, че започвате да се гневите и не се разбираме. Да ми прости Ваше превъзходителство, че ви го припомням.
— Да, гневя се! Вашата зла воля ме подтикна натам, графиньо.
— А не смятате ли, че е несправедливо?
— О, не! Виждам ясно, че вие вече не ми служите, понеже не можете да постъпите другояче.
— Добре сте ме преценили. Тогава защо ме обвинявате?
— Защото трябва да ми кажете цялата истина, госпожо.
— Истината ли! Аз ви казах това, което знам.
— Не ми казахте, че кралицата е кокетка, че подтиква хората да я обожават, а след това ги докарва до отчаяние.
Жана го изгледа учудено.
— Обяснете ми — каза тя, като трепереше не от страх, а от радост.
В действителност Жана бе съзряла в ревността на кардинала един изход, който обстоятелствата може би нямаше да й предложат, за да се измъкне от толкова трудното положение.
— Признайте — продължи кардиналът, който вече не сдържаше чувствата си, — умолявам ви, че кралицата отказва да се вижда с мен.
— Не казвам такова нещо, Ваше високопреосвещенство.
— Признайте, че ако не ме отблъсква по своя воля, на което все още се надявам, тя ме отстранява, за да не тревожи някой друг любовник, който може да се обезпокои от моето внимание.
— Ах, Ваше високопреосвещенство — извика Жана с толкова чудно сладък тон, че будеше много повече подозрения, отколкото искаше да скрие.
— Слушайте — продължи господин Дьо Роан, — последния път когато видях Нейно величество, струва ми се, чух стъпки в гората.
— Глупости.
— Ще ви кажа какво подозирам.
— Не казвайте нито дума повече, Ваше високопреосвещенство, оскърбявате кралицата. Дори да беше вярно, че тя е имала нещастието да се страхува да не я следи някой любовник, което не вярвам, нима ще бъдете толкова несправедлив, та да смятате за престъпление миналото, което тя ви посвещава?
— Миналото! Миналото! Това е голяма дума, графиньо, която отпада, ако това минало е все още настояще и ще стане бъдеще.
— Пфу, Ваше високопреосвещенство, говорите ми като на комисионер, обвиняван, че е нагласил лоша сделка. Подозренията ви, Ваше високопреосвещенство, са толкова обидни за кралицата, че в последна сметка се насочват към мен.
— Тогава, графиньо, докажете ми…
— Ах, Ваше високопреосвещенство, ако повторите тази дума, ще се обидя.
— Все пак… тя обича ли ме поне малко?
— Има много прост начин, Ваше високопреосвещенство — отвърна Жана, като посочи масата му и всички писмени принадлежности. — Седнете там и попитайте самата нея.
Кардиналът улови възторжено ръката на Жана.
— Ще й предадете ли писъмцето? — попита той.
— Ако не й го предам аз, кой ще се заеме с това?
— И… обещавате ли ми отговор?
— Ако нямате отговор, как ще знаете как да постъпите?
— Ох, чудесно, виждате ли колко ви обичам, графиньо.
— Нима? — каза тя и лукаво се усмихна.
Той седна, взе перото и започна едно писъмце. Перото на господин Дьо Роан бе красноречиво, пишеше лесно, но преди да остане доволен, той скъса десет листа.
— Ако карате все така — обади се Жана, — никога няма да стигнете до края.
— Работата е там, графиньо, че нямам вяра на нежността си. Тя блика против волята ми, може да отегчи кралицата.
— Ех — подхвърли иронично Жана, — ако й пишете като политик, тя ще ви отговори с дипломатическо писмо. Ваша си работа.
— Имате право. Вие сте истинска жена по сърце и ум. Я слушайте, графиньо, защо да имаме тайна от вас, когато знаете нашата?
Тя се усмихна и отвърна:
— Работата е там, че вие имате малко за криене от мен.
— Четете над рамото ми… Четете толкова бързо, колкото бързо пиша, ако можете, защото сърцето ми гори, перото ми ще погълне хартията.
Той наистина написа. Написа толкова пламенно, толкова безумно писмо, изпълнено с толкова любовни упреци и злепоставящи излияния, че когато свърши, Жана, която следеше мисълта му чак до подписа, си рече: „Той написа нещо, което аз нямаше да посмея да му продиктувам.“ Кардиналът го препрочете и попита Жана:
— Добре ли е така?
— Ако тя ви обича — отговори предателката, — ще разберете утре, а сега си починете.
— Да, до утре.
— Повече и не искам, Ваше високопреосвещенство.
Тя взе запечатаното писъмце, позволи на Негово високопреосвещенство да я целуне по очите и надвечер се прибра у дома си. Там, съблечена, освежена, се замисли. Положението беше такова, че още отначало се бе зарекла пред себе си. Още две крачки и щеше да достигне целта. Коя от двете беше по- добре да избере за опорна точка — кралицата или кардинала?
Това писмо вече попречваше на кардинала да обвини госпожа Дьо ла Мот, когато един ден тя го принудеше да върне дължимите за колието суми. Ако кардиналът и кралицата се видеха, за да се разберат, как щяха да посмеят да погубят госпожа Дьо Ла Мот, която знаеше една толкова скандална тайна?
Кралицата няма да вдигне шум, ще помисли, че кардиналът я мрази. Кардиналът ще повярва в кокетството на кралицата. Но спорът, ако има такъв, ще стане при закрити врати и госпожа Дьо ла Мот, само заподозряна, ще използва този предлог, за да избяга, отнасяйки хубавата сума от милион и половина.
Кардиналът щеше да знае, че Жана е взела диамантите, а кралицата щеше да се сети, но каква полза да вдигат тревога, толкова тясно свързана с тревогата в парка и в Аполоновите бани? Ала едно писмо не беше достатъчно, за да се създаде цялата отбранителна система. Кардиналът имаше добро перо, той щеше да пише още седем-осем пъти.
