Колкото до кралицата, кой знае дали точно в тази минута тя не ковеше с господин Дьо Шарни оръжия за Жана дьо ла Мот!
Толкова вълнения и лавирания завършваха в края на краищата с бягство и Жана стъкмяваше предварително стъпалата за него. Първо, срокът за изплащане, издаване на бижутерите. Кралицата вървеше право към господин Дьо Роан. Как? Чрез Жана, това беше неизбежно. Жана предупреждаваше кардинала и го канеше да плати. Ако откажеше, имаше опасност писмата да се обнародват… и той плаща. След заплащането вече нямаше опасност. Колкото до публичната разгласа, оставаше да се разреши въпросът с интригата. По този въпрос — пълно удовлетворение. За честта на една кралица и на един кардинал цената милион и половина беше твърде ниска, Жана беше сигурна, че ще има три милиона, щом пожелаеше.
А защо Жана беше уверена в себе си по въпроса за интригата? Защото кардиналът беше убеден, че е видял три нощи последователно кралицата в горичките на Версай, а никаква сила на света не можеше да докаже на кардинала, че се е излъгал. Защото имаше едно-единствено доказателство за измама, едно живо, неопровержимо доказателство, Жана щеше да го отстрани, станеше ли въпрос за него. Стигнала до тази точка в размишленията си, тя се приближи до прозореца и видя, че Олива стои на балкона и е много неспокойна и много любопитна. „Да действаме“ — помисли Жана, като поздрави нежно съучастницата си. Графинята даде на Олива уговорения знак да слезе вечерта. Олива се зарадва много на полученото официално съобщение и се прибра в стаята си. Жана продължи размишленията си.
Да счупят инструмента, когато не може да им служи вече, е навик на всички интриганти, ала повечето от тях не успяват, било, че счупват инструмента, така че той успява да издава тайната, било, че не го счупват напълно и той може да послужи на други.
Жана си помисли, че малката Олива, отдадена всецяло на удоволствието да живее, няма да се остави да бъде пречупена, както трябва, без да изохка. Трябваше да се измисли за нея някаква небивалица, която да я накара да избяга, и друга, която да й позволи да избяга с готовност. Трудности изникваха на всяка крачка, но някои умове намират в решаването на трудностите такова удоволствие, каквото други — да мачкат рози.
Олива, толкова радостна да е в компанията на новата си приятелка, беше само относително радостна, тоест, като предусещаше тази връзка през прозорците на своя затвор, тя я намираше извънредно приятна. Но искрената Никол не криеше от приятелката си, че би предпочела дневната светлина, разходките на слънце, изобщо всички дадености на живота пред нощните разходки и въображаемата власт. Съприкосновението с живота бяха Жана, нейните ласки и нейната интимност, даденостите на живота бяха парите и Бозир.
Жана, която бе изучила основно тази теория, се зарече да я приложи при първия удобен случай. В крайна сметка тя реши тема на разговора й с Никол да бъде необходимостта доказателството за престъпните измами, извършени във Версайския парк, да изчезне напълно.
Когато се мръкна, Олива слезе. Жана я чакаше на вратата. Двете вървяха нагоре по улица „Сен Клод“ чак до пустия булевард и щяха да стигнат до колата им, която, за да могат да разговарят по-добре, се движеше бавно по пътя, който заобикаля при Венсан. Никол беше добре преоблечена в проста рокля и широкопола шапка, а Жана — навлечена като гризетка, така никой не можеше да ги познае. Впрочем за тази цел трябваше да влезеш в каляската, а само полицията имаше това право, но все още нищо не бе привлякло нейното внимание. Освен това каляската не беше без украшения, отстрани имаше герба на Валоа — вдъхващ уважение страж, чийто запрет никой полицай не би посмял да наруши с насилие. Най- напред Олива обсипа с целувки Жана, която й ги връщаше с лихвата.
— Ох, колко ми беше скучно! — възкликна Олива. — Търсех ви…
— Невъзможно ми беше, приятелко, да се срещна с вас, щях да изложа и себе си, и вас на прекалено голяма опасност.
— Защо? — учуди се Никол.
— Ужасна опасност, миличка, от която още треперя.
— Ох, бързо ми разкажете за това!
— Знаете, че имате много врагове.
— Да, уви!
— И че за да се разсеете, пожелахте да излезете.
— За което ми помогнахте най-приятелски.
— Знаете също, че ви говорих за оня любител на чашката, малко побъркан, но много любезен и влюбен в кралицата, на която вие приличате малко.
— Да, знам.
— Аз имах слабостта да ви предложа едно невинно развлечение, за да се позабавляваме с този нещастен младеж, като го накараме да повярва във влечението на кралицата към него.
— Уви! — въздъхна Олива.
— Няма да ви напомням за двете първи разходки, които направихме нощем във Версайската градина в компанията на този нещастник.
Опива пак въздъхна.
— От тези две нощи, през които вие изиграхте много добре малката си роля, нашият влюбен е взел работата на сериозно.
— Това е било може би лошо — каза Олива тихо, — защото в действителност ние го заблуждаваме, а той не го заслужава, защото е много очарователен кавалер.
— Нима?
— О, да!
— Но чакайте, лошото не е в това. Да му дадете една роза, да му позволите да ви нарича Ваше величество, да му подадете ръцете си да ги целуне, това са детски лудории… Но… моя малка Олива, май това не е всичко.
Олива се изчерви толкова силно, че ако не беше дълбокият мрак, Жана непременно щеше да забележи. Вярно, че като умна жена тя гледаше пътя, а не приятелката си.
— Как така… — смънка Никол. — В какво… не е всичко?
— Имаше и трета среща — отговори Жана.
— Да — каза Олива колебливо. — Знаете, защото сте били там.
— Прощавайте, мила приятелко, аз бях както винаги на разстояние, дебнех или се правех, че дебна, за да придам повече достоверност на ролята ви. Затова нито видях, нито чух какво е станало в онази пещера. Знам само това, което ми разказахте. А когато се върнахте, вие ми разказахте, че сте се разхождали, че сте разговаряли, че е продължила играта с розите и с целувките на ръце. Аз вярвам на всичко, каквото ми казват, мила моя.
— Тогава… но… — каза разтрепераната Олива.
— Тогава, любезна моя, изглежда, че нашият луд казва повече, отколкото му е позволила мнимата кралица.
— Какво?
— Изглежда, че, опиянен, замаян, страшно развълнуван, той се е похвалил, че е получил от кралицата неопровержимо доказателство за споделена любов. Този нещастник положително е луд.
— Боже мой! — прошепна Олива.
— Луд е преди всичко, защото лъже, нали? — каза Жана.
— Не ще и дума… — смънка Олива.
— Вие, моя миличка, нямаше да се изложите на такава страшна опасност, без да ми кажете това.
Олива потръпна от главата до петите.
— Каква заблуда — продължи ужасената приятелка, — че вие, която обичате господин Бозир и имате мен за приятелка, че вие, която сте ухажвана от господин граф Дьо Калиостро и отблъсквате вниманието му, по прищявка сте дали на този луд правото… да… каже… Не, той е загубил ума си, уверена съм.
— В края на краищата — извика Никол, — каква е опасността? Кажете!
— Ето каква. Ние имаме работа с луд, с човек, който не се страхува от нищо и не се церемони. Ако се отнасяше само за една дадена роза или за една целуната ръка, няма какво да се каже — една кралица има рози в парка си, има ръце на разположение на всички свои поданици… Но ако е вярно, че на третата
