трябвало да постъпят като мен. Като не могат да купят колието, трябвало е да ви го върнат и да оставят обезщетение.
— Моля… — запъна се бижутерът, който се олюля като непредпазлив пътешественик, получил слънчев удар в Испания. — Какво благоволи да каже Ваше величество?
— Казвам, клети ми Бьомер, че ако десет купувачи ви върнат колието така, както ви го върнах аз, и ви оставят по двеста хиляди ливри горница, ще имате два милиона за вас плюс колието.
— Ваше величество… — извика Бьомер, като се обля в пот, — наистина ли твърдите, че сте ми върнали колието?
— Разбира се, казвам го — отвърна спокойно кралицата. — Какво ви става?
— Какво!? — възкликна бижутерът. — Ваше величество отрича, че е купила от мен колието?
— Я гледай каква комедия разиграваме — каза строго кралицата. — Нима на това проклето колие е писано винаги да побърква някого?
— Но — продължи Бьомер, като трепереше с всичките си крайници, — струва ми се, чух от устата на Ваше величество… че ми е върнала, Ваше величество каза, че е върнала диамантеното колие.
Кралицата скръсти ръце и погледна Бьомер.
— За щастие — рече тя — имам с какво да опресня паметта ви, защото вие, господин Бьомер, сте човек, който много лесно забравя, да не кажа нещо по-неприятно.
Тя отиде право до шкафчето си, извади оттам един лист, разгъна го, прегледа го набързо и го подаде бавно на злочестия Бьомер.
— Предполагам, написаното е достатъчно ясно — рече тя и седна, за да наблюдава по-добре бижутера, докато той четеше.
Лицето му изрази първо пълна недоверчивост, после постепенно най-силен ужас.
— Значи — каза кралицата, — признавате тази разписка, която свидетелства в най-изискана форма, че сте си взели колието, и ако не сте забравили също, че се наричате Бьомер…
— Но, госпожо — извика Бьомер, задушавайки се от ярост и страх едновременно, — аз не съм подписвал разписката.
Кралицата се отдръпна и го прониза с пламтящите си очи.
— Значи отричате! — каза тя.
— Напълно… Дори и да оставя тук свободата си, живота си, никога не съм получавал колието, никога не съм подписвал тази разписка. Дори дръвникът вече да е тук, палачът да е тук, ще повторя още веднъж: не, Ваше величество, разписката не е от мен.
— Тогава, господине — рече кралицата и пребледня леко, — значи аз съм ви ограбила, значи вашето колие е в мен?
Бьомер порови в портфейла си и извади оттам едно писмо, което на свой ред подаде на кралицата…
— Не вярвам, госпожо — каза той с почтителен, но променен от вълнението глас, — не вярвам, ако Ваше величество е искала да ми върне колието, да напише тази разписка.
— Но — извика кралицата — какъв е този парцал? Аз не съм писала това! Мой ли е този почерк?
— Подписано е — каза унило Бьомер.
— Мария-Антоанета на Франция… Вие сте луд! Мигар аз съм
— На моите фалшификатори… — смънка бижутерът, едва не припаднал, като чу тези думи. — Значи Ваше величество ме подозира?
— Вие пък подозирате мен, Мария-Антоанета! — каза високомерно кралицата.
— Ами това писмо? — възрази той пак и посочи листа, който тя продължаваше да държи.
— А тази разписка? — отвърна тя и му показа листа, който той още не изпускаше.
Бьомер се принуди да се облегне на едно кресло, паркетът се въртеше под него. Той поемаше въздуха на големи глътки, а пурпурният цвят на предстоящ инсулт заместваше мъртвешката бледност на припадъка.
— Върнете ми разписката — каза кралицата, — аз я признавам за достоверна, и си вземете писмото, подписано Антоанета Френска; първият прокурор ще ви каже какво значи това.
След като измъкна разписката от ръцете му и му подхвърли писъмцето, тя обърна гръб и мина в съседната стая, оставяйки сам-самичък нещастника, който, неспособен повече да мисли, противно на всякакъв етикет, се тръшна в едно кресло. Но след няколко минути, през които успя да се съвземе от шемета, той изхвръкна от апартамента и отиде да намери Босанж, на когото така разказа за премеждието си, че го накара да се усъмни. Ала повтори толкова добре и толкова пъти разказа си, че Босанж взе да скубе перуката си, докато Бьомер скубеше косата си. За минувачите, които надничаха в колата, гледката беше колкото мъчителна, толкова и комична.
Понеже не можеш да прекараш цял ден в каляска, понеже, след като си скубал косата или перуката си, черепът се оголва, а в черепа има или трябва да има мисли, двамата бижутери решиха да обединят силите си и да разбият, ако е възможно, вратата на кралицата и да получат обяснение. Тъй че те, жалки, се бяха устремили към замъка, когато ги срещна един служител на кралицата, който повика двамата. Можем да си представим с каква радост и готовност те му се подчиниха. Въведоха ги незабавно.
75.
Като крал не мога, като принц не благоволявам, аз съм Роан
Кралицата, изглежда, чакаше нетърпеливо, тъй че, щом съзря бижутерите, каза бързо:
— Аха, ето го господин Босанж, взели сте и подкрепление, Бьомер, толкова по-добре.
Бьомер нямаше какво да каже, мислеше усилено. В такъв случай е най-добре да подхванеш с някакъв жест. Бьомер се хвърли в нозете на Мария-Антоанета. Постъпката беше изразителна. Босанж последва примера на съдружника си.
— Господа — рече кралицата, — сега съм спокойна и няма да се гневя повече. Хрумна ми впрочем една мисъл, която променя чувствата ми към вас. Няма никакво съмнение, че в тази работа ние сме жертва на някаква загадка… която за мен вече не е загадка.
— Ах, госпожо — възкликна Бьомер, въодушевен от думите на кралицата, — значи не ме подозирате вече… че съм… Ох, колко грозна за произнасяне е думата фалшификатор!
— На мен също ми е неприятно да я чувам, моля да ми повярвате, само като я споменавате — каза кралицата. — Не, аз не ви подозирам вече.
— В такъв случай Ваше величество подозира ли някого?
— Отговаряйте на въпросите ми. Казвате, че диамантите вече не са у вас?
— Вече не са у нас — отговориха едновременно двамата бижутери.
— За вас не е важно на кого съм поръчала да ви ги предаде. Това е моя работа. Не сте ли се виждали… с госпожа графиня Дьо ла Мот?
— Извинете, госпожо, видяхме се…
— Тя нищо ли не ви даде… от мое име?
— Не, госпожо. Госпожа графинята ни каза само: „Чакайте.“
— А това мое писмо кой го донесе?
— Писмото ли? — отвърна Бьомер. — Това, което Ваше величество държеше в ръцете си, ни беше донесено през нощта от един непознат куриер.
Той показа фалшивото писмо.
— Ах! — възкликна кралицата. — Добре. Както виждате, то не идва направо от мен.
Тя позвъни, яви се един слуга…
— Да повикат госпожа графиня Дьо ла Мот — каза спокойно кралицата. — А вие не сте се виждали с никого, не сте се виждали с господин Дьо Роан?
— С господин Дьо Роан, разбира се, госпожо, той дойде да ни посети и да се осведоми…
— Много добре! — отвърна кралицата. — Да не отиваме по-далеч. Щом и господин кардинал Дьо Роан е замесен в тази работа, няма защо да се отчайвате. Отгатвам вече — като ви е казала „чакайте“, госпожа Дьо ла Мот е искала… Не, нищо не отгатвам и нищо не искам да отгатвам… Просто вървете да намерите
