— Да бъде уведомен Негово величество — каза тя, като бършеше устните си, — че го моля да ми окаже честта да намине при мен.
Един офицер тръгна да изпълни заповедта. Кардиналът, решен на всичко, остана храбро в един ъгъл на стаята. Мария-Антоанета отиде десет пъти до вратата на будоара, без да влезе там, сякаш всеки път, загубила разсъдъка си, го намираше отново пред тази врата. Не бяха изтекли и десет минути от ужасната сцена, когато кралят се показа на прага. Сред групата пак се виждаха уплашените лица на Бьомер и Босанж, които предусещаха буря.
79.
Арестуването
Едва кралят се появи на прага на кабинета и кралицата му заговори необикновено бързо.
— Сир — рече тя, — това е господин кардинал Дьо Роан. Той казва много невероятни неща, затова благоволете да го помолите да ви ги повтори.
При тези неочаквани думи, при тази внезапна хаплива забележка кардиналът пребледня. Всъщност положението бе толкова странно, че прелатът не разбираше нищо. Можеше ли мнимият любовник да повтори пред краля, можеше ли почтителният поданик да заяви пред съпруга твърдото си убеждение, че има права върху кралицата и върху жената?
Кралят се обърна към кардинала, потънал в размишления:
— По въпроса за някакво си колие, господине, имате да ми казвате невероятни неща, така ли? И тъй, говорете, слушам.
Господин Дьо Роан веднага взе решение — от двете трудности той щеше да избере по-малката, от двете нападки той щеше да изтърпи по-достойната за краля и за кралицата. Ако неблагоразумно го хвърлеха във втората опасност, е, той щеше да се измъкне като честен човек и като кавалер.
— Що се отнася до колието, да — промърмори той.
— Господине — рече кралят, — значи вие сте купили колието?
— Сир…
— Да или не?
Кардиналът погледна кралицата и не отговори.
— Да или не? — повтори тя. — Истината, господине, нищо друго не се иска от вас.
Господин Дьо Роан извърна глава и не отговори.
— Щом като господин Дьо Роан не иска да отговори, отговорете вие, госпожо — каза кралят. — Вие трябва да знаете нещо за всичко това. Купили ли сте колието или не?
— Не! — заяви твърдо кралицата.
Господин Дьо Роан трепна.
— Ето що е дума на кралица! — провикна се тържествено кралят. — Вземете го под внимание, господин кардинал.
По устните на господин Дьо Роан се плъзна презрителна усмивка.
— Нищо ли не казвате? — попита кралят.
— В какво съм обвинен, сир?
— Бижутерите казват, че са продали едно колие на вас или на кралицата. Показват разписка от Нейно величество.
— Разписката е фалшива! — извика кралицата.
— Бижутерите казват — продължи кралят, — че при отсъствие на кралицата те са застраховани чрез задължения, които сте поели вие, господин кардинал.
— Аз не съм казал, че ще платя, сир — отговори господин Дьо Роан. — Такава трябва да е истината, щом кралицата казва.
И с втори поглед, още по-презрителен от първия, той довърши думите си и мисълта си. Кралицата потръпна. Презрението на кардинала не беше за нея обида, защото тя не я заслужаваше, но сигурно беше отмъщение на честен човек. Тя се уплаши.
— Господин кардинал — поде отново кралят, — все пак в тази сделка има един фалшификат, който злепоставя кралицата на Франция.
— Един друг фалшификат — извика кралицата, — може би приписван на един благородник, твърди, че бижутерите са си взели колието.
— Кралицата е свободна — каза със същия тон господин Дьо Роан, — да ми приписва двата фалшификата. Да съм нагласил първия, да съм измайсторил и двата, къде е разликата?
Кралицата едва не избухна от възмущение, кралят повдигна ръка и я възпря.
— Внимавайте — каза той пак на кардинала, — утежнявате положението си, господине. Казвам ви „оправдайте се“, а вие като че ли обвинявате.
Кардиналът размисли за миг, после, сякаш рухна под тежестта на загадъчната клевета, която засягаше честта му, каза:
— Да се оправдая ли, дума да не става!
— Господине, има хора, които казват, че е откраднато едно колие. Като предлагате да го заплатите, вие признавате, че сте виновен.
— Кой ще повярва? — изрече с високомерно презрение кардиналът.
— Тогава, господине, ако не смятате, че вярват, значи ще го повярват.
Тръпка на гняв разтърси обикновено спокойното лице на краля.
— Сир, не знам нищо за това, което се говори — продължи кардиналът, — не знам нищо за това, което е сторено. Мога да твърдя само, че колието не е у мен, мога да твърдя само, че диамантите се намират у някого, който трябваше да каже името си, но не иска, и така ме принуждава да му напомня следната поговорка от Свещеното писание: „Злото се стоварва върху главата на този, който го е извършил.“
При тези думи кралицата понечи да улови краля за ръката, но той й каза:
— Спорът е между вас и него, госпожо. За последен път питам, у вас ли е колието?
— Не, кълна се в честта на майка ми, в живота на сина ми! — отвърна кралицата.
Кралят, много зарадван от това уверение, се обърна към кардинала и рече:
— Значи въпросът опира до правосъдието и до вас, господине, освен ако не предпочетете да апелирате към моята милост.
— Милостта на кралете е за виновните — отговори кардиналът, — аз предпочитам правосъдието на хората.
— Значи не искате нищо да признаете?
— Нямам какво да кажа.
— Но, господине — извика кралицата, — вашето мълчание поставя под въпрос моята чест!
Кардиналът мълчеше.
— Е, аз пък няма да мълча — продължи кралицата. — Това мълчание ме изгаря, то свидетелства за великодушие, което не желая. Знайте, сир, че цялото престъпление на господин кардинала не се свежда до продажбата или кражбата на колието.
Господин Дьо Роан вдигна глава и пребледня.
— Какво ще кажете? — разтревожи се кралят.
— Госпожо… — промълви ужасен кардиналът.
— О, никакъв довод, никакъв страх, никаква слабост няма да ми затвори устата, аз имам тук, в сърцето си, подбуди, които биха ме подтикнали да изкрещя на публично място, че съм невинна.
— Че сте невинна! — възкликна кралят. — Ех, госпожо, кой може да има дързостта или подлостта да принуди Ваше величество да произнесе тази дума!
— Умолявам ви, госпожо — каза кардиналът.
— Аха, вие започвате да треперите. Значи правилно съм отгатнала. Вашите заговори обичат мрака! А аз обичам светлината! Сир, поканете господин кардинала да ви каже това, което ми каза преди малко тук, на това място.
— Госпожо, госпожо! — извика господин Дьо Роан. — Внимавайте, вие минавате всякакви граници.
— Какво казвате? — произнесе високомерно кралят. — Кой смее да говори така на кралицата? Не аз, предполагам.
