— Дали сте сбъркали? Не, братко. Не сте сбъркали. Не искам това да кажа.
— Много съм изненадан, граф Дьо Прованс, че приемате обвиненията срещу кралицата на човека, който се опитва да я злепостави. Току-що говорих с нея, братко, една нейна дума е достатъчна…
— О, сир, пази Боже да обвинявам кралицата! Вие добре го знаете. Нейно величество… моята сестра, няма по-предан приятел от мен. Напротив, колко пъти ми се е случвало да я защитавам, казвам го без упрек, дори към вас!
— Наистина ли, братко, я обвиняват толкова често?
— За нещастие, сир, вие ме нападате на всяка моя дума… Аз исках да кажа, че кралицата сама няма да ми повярва, ако дам вид, че се съмнявам в нейната невинност.
— Значи и вие сте доволен от унижението, на което подлагам кардинала, от съдебния процес, който ще последва, от скандала, който ще сложи край на всички клевети. Можеха да си ги позволят само срещу една обикновена жена от двора и всеки се осмеляваше да ги повтаря, защото, казват, кралицата стои над тези низости.
— Да, сир, аз напълно одобрявам поведението на Ваше величество и заявявам, че колкото до случая с колието, всичко ще мине добре.
— Ей, богу, братко! — възкликна кралят. — Всичко е ясно като бял ден. Не виждат ли тук, че господин Дьо Роан, като се хвали с близкото приятелство на кралицата и сключва от нейно име сделки с диаманти, които тя е отказала, и позволява да се говори, че тези диаманти са взети от кралицата или са у кралицата, че това е чудовищно, и както казваше тя: „Кой би повярвал, че господин Дьо Роан не ми е бил съучастник в тази загадъчна търговия?“
— Сир…
— Пък и знаете, братко, че никога една клевета не спира на половин път, че лекомислието на господин Дьо Роан злепоставя кралицата, а мълвата за тези лекомислия я опозорява.
— О, да, братко, да, повтарям, вие имате пълно право, що се отнася до аферата с колието.
— Нима — попита кралят учуден — има и друга афера?
— Но, сир… кралицата трябва да ви е казала…
— Да ми е казала ли… какво?
— Сир, вие искате да ме поставите в неудобно положение. Невъзможно е кралицата да не ви е казала…
— Но какво, господине? Какво?
— Сир…
— Ах, тази фанфаронщина на господин Дьо Роан, загатванията му, мнимите му кореспонденции?
— Не, сир, не.
— Но какво тогава? Срещите, които кралицата си уреждала с господин Дьо Роан относно сделката с въпросното колие?
— Не, сир, не е това.
— Аз зная само едно — продължи кралят, — че имам пълно доверие на кралицата, че тя го заслужава с благородния си характер. Нейно величество лесно можеше да не каже нищо, лесно е можела да плати или да остави други да платят, да плати и да ги остави да говорят. Кралицата сложи внезапно край на тези тайни, които се превръщаха в скандали, и ме убеди, че призовава мен, преди да призове цялата общественост. Кралицата повика мен, сиреч на мен искаше да възложи грижата да отмъстя за честта й. Тя ме прие за изповедник, за съдия, значи кралицата ми каза всичко.
— Е, добре! — отвърна граф Дьо Прованс не толкова смутен, колкото трябваше да бъде, защото усещаше, че кралят е по-малко убеден, отколкото искаше да му покаже. — Ето, че вие отново порицавате моето приятелство, моето уважение към кралицата, сестра ми. Ако се държите така враждебно с мен, няма да ви кажа нищо, тъй като се опасявам, че като се браня, ще ме сметнат за враг или обвинител. А вижте колко ви липсва здрав разум в това. Самопризнанията на кралицата вече са ви довели до една истина, която оневинява сестра ми. Защо не искате да блеснат в очите ви други светлини, които ще могат да разкрият цялата невинност на нашата кралица?
— Само че… — каза смутен кралят, — вие, братко, винаги започвате със заобикалки, които ме объркват.
— Ораторски предпазни мерки, сир, по липса на топлота. Уви, моля Ваше величество да ме извини, това е порок на образованието. Цицерон ме е разглезил.
— Братко, Цицерон е двусмислен само когато брани лоша кауза. Вашата е добра, бъдете ясен, за Бога!
— Да ме укорявате за начина, по който говоря, значи да ме накарате да млъкна.
— Я го гледай това irritabile genus rhetorum90, което се докача за щяло и нещяло — извика кралят, уловил се на въдицата на граф Дьо Прованс. — Фактите, адвокате, фактите! Какво повече знаете от това, което ми каза кралицата?
— Боже мой! Нищо и всичко, сир. Първо да уточним какво е казала кралицата.
— Кралицата ми каза, че колието не е у нея.
— Добре.
— Каза ми, че не е подписвала разписката на бижутерите.
— Добре!
— Каза ми, че всичко, свързано с някаква сделка с господин Дьо Роан, е фалшификация, скроена от враговете й.
— Много добре, сир!
— Каза най-после, че никога не е давала на господин Дьо Роан основание да мисли, че е нещо повече от един неин поданик, нещо повече от един безразличен й човек, нещо повече от един непознат.
— Аха… значи това е казала…
— Тонът й не допускаше възражение, защото кардиналът не възрази.
— Тогава, сир, щом кардиналът не е възразил нищо, значи признава, че е лъжец, и дава основание за другите слухове, които се носят, за някакви си предпочитания, които кралицата имала към някакви си хора.
— О, Боже мой! Какво още? — възкликна обезсърчен кралят.
— Нещо много абсурдно, както ще видите. Щом като е установено, че господин Дьо Роан не се е разхождал с кралицата…
— Какво! — извика кралят. — Значи разправят, че господин Дьо Роан се е разхождал с кралицата?
— Което е решително опровергано от самата кралица, сир, и от думите на господин Дьо Роан, но в края на краищата, щом като е установено, разбирате, че трябва да се установи… — тук има и злоба — как се е случило така, че кралицата да се разхожда нощем във Версайския парк.
— Нощем, във Версайския парк, кралицата…
— И с кого се е разхождала — продължи хладно граф Дьо Прованс.
— С кого… — промърмори кралят.
— Несъмнено! Нима очите на всички не се насочват към това, което върши една кралица? Нима тези очи, които дневната светлина или светлината на величието никога не заслепяват, не са още по-проницателни, когато трябва да се виждат нощем?
— Но, братко, вие говорите срамни неща, внимавайте!
— Сир, аз повтарям, и повтарям с такова възмущение, че положително ще подтикна Ваше величество да открие истината.
— Как, господине! Говори се, че кралицата се е разхождала нощем с компания… във Версайския парк?!
— Не с компания, сир, а на четири очи… Ох, да казваха само компания, не си заслужаваше да му обръщаме внимание.
Изведнъж кралят избухна:
— Трябва да ми докажете това, което повтаряте, да докажете това, което се говори.
— О, лесно, много лесно — отговори господин Дьо Прованс. — Има четири показания: първото е на моя егермайстер, който е видял кралицата два дена поред, или по-точно две нощи поред, да излиза от Версайския парк през вратата на егермайстера. Ето документа, скрепен с подписа му. Четете.
