Кралят взе разтреперан листа, прочете го и го върна на брат си.
— Ще видите, сир, нещо още по-любопитно. То е от нощния пазач, който дежури в Трианон. Той заявява, че нощта е била хубава, че в гората на Сатори се чул изстрел, вероятно от бракониери. Че що се отнася до парковете, там е било спокойно освен през деня, когато Нейно величество кралицата се е разхождала там с някакъв благородник, когото държала подръка. Както виждате, показанието е съвършено ясно.
Кралят зачете пак, потръпна и отпусна ръце.
— Третото — продължи невъзмутимо граф Дьо Прованс — е на портиера на източната врата. Той е видял и познал кралицата, когато тя излизала през вратата на егермайстера. Казва как била облечена, вижте, сир, казва също, че отдалеч не можал да познае благородника, с когото Нейно величество се разделяла, записано е, но по осанката разбрал, че е офицер. Показанието е подписано. В него е добавено нещо интересно, а тъкмо, че присъствието на кралицата не може да се постави под съмнение, защото Нейно величество е била придружена от госпожа Дьо ла Мот, приятелка на кралицата.
— Приятелка на кралицата ли! — извика кралят разярен. — Да, има такова нещо. Приятелка на кралицата!
— Не се сърдете на този честен служител, сир. Могат да го упрекнат единствено в престараване. Възложено му е да пази и той пази, да бди и той бди.
— Последното показание — продължи граф Дьо Прованс — ми се струва най-ясно от всички. То е на главния ключар, натоварен да проверява дали всички врати са затворени след вечерната заря. Ваше величество го познава, той свидетелства, че е видял кралицата да влиза с някакъв благородник в Аполоновите бани.
Кралят, блед, като потискаше озлоблението си, измъкна листа от ръцете на графа и почна да го чете. А докато кралят четеше, господин Дьо Прованс продължи:
— Вярно, че госпожа Дьо ла Мот е била отвън, на двайсетина крачки, и кралицата останала само около един час в помещението.
— А името на благородника? — изкрещя кралят.
— Сир, то не фигурира в посочените показания, за тази цел Негово величество трябва да прегледа последното показание. То е на един горски пазач, който дебнел зад оградната стена, до Аполоновите бани.
— С дата от другия ден — вметна кралят.
— Да, сир, той видял кралицата да излиза през малката вратичка на парка и да наднича навън. Тя държала под ръка господин Дьо Шарни!
— Господин Дьо Шарни! — извика кралят, полуобезумял от гняв и срам. — Добре… добре… Почакайте ме тук, графе, най-после ще узнаем истината.
Кралят изскочи от кабинета си.
81.
Последно обвинение
Точно когато кралят напусна стаята на кралицата, тя изтича към будоара, където господин Дьо Шарни бе чул всичко. Отвори вратата на будоара и се върна да затвори вратата на апартамента си, после се тръшна в едно кресло, сякаш беше твърде слаба, за да издържи на такива удари, и зачака мълчаливо какво ще реши за нея господин Дьо Шарни, най-страшният й съдник. Тя не чака дълго, графът излезе от будоара по-тъжен и по-блед от всякога.
— Е? — рече кралицата.
— Госпожо — отвърна той, — виждате, че всичко ни пречи да бъдем приятели. Ако убеждението ми ви обижда, занапред ще бъде хорската мълва. Със скандала, който избухна днес, за мен вече няма покой, за вас вече няма мир. Враговете, по-настървени от тази първа обида, която ви бе нанесена, ще се нахвърлят върху вас да пият кръв като мухи от ранена газела…
— Вие търсите много дълго някаква естествена дума — каза кралицата унило — и не я намирате.
— Мисля, че никога не съм давал повод на Ваше величество да се усъмни в моята откровеност — отвърна Шарни. — Ако някога тя блесне, ще бъде прекалено жестока и моля да ми простите…
— Значи това, което сторих — каза кралицата развълнувана, — тази мълва, този опасен пристъп срещу един от най-знатните големци в кралството, обявената ми вражда с църквата, доброто ми име, изложено на хорските страсти, всичко това не ви е достатъчно. Не говоря за трайно разклатеното доверие на краля; вие не трябва да се занимавате с това, нали… Какво е кралят… съпруг!
Тя се усмихна с такава мъчителна горчилка, че сълзите бликнаха от очите й.
— О — извика Шарни, — вие сте най-благородната, най-великодушната от всички жени. Не ви отговарям веднага, както ми повелява сърцето, понеже се чувствам недостоен и не смея да оскверня това възвишено сърце, като искам място в него.
— Господин Дьо Шарни, вие смятате, че съм виновна.
— Госпожо…
— Господин Дьо Шарни, вие повярвахте на думите на кардинала.
— Госпожо…
— Господин Дьо Шарни, призовавам ви да ми кажете какво впечатление ви направи държанието на господин Дьо Роан.
— Трябва да заявя, госпожо, че господин Дьо Роан не беше нито безумец, какъвто го изкарвахте, нито слаб човек, както можеше да се помисли. Той е убеден човек, човек, който ви е обичал, който ви обича, а сега е жертва на грешка, която ще го доведе до гибел, а вас…
— Мен?
— А вас, госпожо, до неизбежно опозоряване.
— Боже мой!
— Пред мен се изправя един заплашителен призрак. Противната жена, госпожа Дьо ла Мот, изчезна, когато показанията й могат да ни върнат всичко — спокойствие, чест, сигурност в бъдеще. Тази жена е злият гений на вашата особа, тя е опасна за кралското достойнство, тази жена, която неблагоразумно допуснахте да споделя вашите тайни и може би, уви, вашата дружба…
— Моите тайни, моята дружба, ах, господине, умолявам ви — извика кралицата.
— Госпожо, кардиналът ви заяви достатъчно ясно и достатъчно ясно доказа, че сте уговорили с него покупката на колието.
— Ах… пак ли се връщате на това, господин Дьо Шарни! — каза кралицата и почервеня.
— Извинете, извинете, виждате, че сърцето ми не е великодушно като вашето, виждате, че съм недостоен да зная мислите ви. Аз се стремя да усмирявам, а дразня.
— Вижте какво, господине — рече отново кралицата с гордост, примесена с гняв, — това, което мисли кралят, всички може да го мислят. Аз няма да бъда по-лесна за приятелите си, отколкото за моя съпруг. Струва ми се, че мъж не обича да вижда една жена, когато не я уважава. Нямам предвид вас, господине — спря тя бързо. — Аз не съм жена, аз съм кралица! Вие не сте мъж, а мой съдник.
Шарни се поклони толкова ниско, че кралицата вероятно намери за достатъчни покаянието и унижението на този верен поданик.
— Бях ви посъветвала — каза тя внезапно — да останете в имението си. Съветът беше умен — далеч от кралския двор, където не се харесват вашите навици, вашата честност, вашата неопитност, позволете ми да ви го кажа; далеч, казвам, от кралския двор вие по-добре ще прецените лицата, които играят роля в този театър. Човек трябва да превъзмогне зрителните илюзии, господин Дьо Шарни, трябва да пази червилото и високите си токове от тълпата. Кралица, прекалено склонна към снизхождение, аз забравих да поддържам у тия, които ме обичаха, бляскавото достойнство на кралското семейство. Ах, господин Дьо Шарни, ореолът, който короната очертава на челото на кралиците, ги лишава от целомъдрие, от благост, от разсъдък, лишава ги най-вече от сърце. Когато една жена е кралица, господине, тя властва. Каква полза да я обичат?
— Не мога да ви опиша, госпожо — отвърна Шарни развълнуван, — каква болка ми причинява строгостта на Ваше величество. Аз можах да забравя, че сте моя кралица, но, признайте, никога не съм забравял, че сте първата жена, заслужила моето уважение и…
— Не довършвайте, аз не прося. Да, както казах, едно отсъствие ви е необходимо. Нещо ми подсказва,
