изправиш, трябва…
— Трябва, господине — каза строго кралицата, — един поданик на кралицата на Франция да има някаква молба към нея… Това, мисля, се случва доста често в кралския двор.
— Някаква молба към вас! — възкликна кралят.
— И то молба, която не можех да изпълня — продължи кралицата. — Иначе господин Дьо Шарни нямаше да настоява, кълна ви се, и аз щях да го привдигна много бързо, зарадвана, че ще изпълня желанията на един благородник, когото особено уважавам.
Шарни си отдъхна. Погледът на краля бе станал нерешителен, челото му се проясняваше малко по малко от необикновената заплаха, предизвикана от това, че ги бе заварил там.
През това време Мария-Антоанета напрягаше ума си с болка, че е принудена да лъже, с мъка, че не може да измисли нищо правдоподобно. Като се признаваше за безсилна да окаже на графа услугата, която той искаше, тя смяташе, че ще може да притъпи любопитството на краля. Надяваше се, че разпитът ще се ограничи дотук. Но се лъжеше — всяка друга жена щеше да свидетелства по-умело, ако не беше така вцепенена, но за нея беше ужасно мъчение да лъже пред човека, когото обича. Да се покаже в жалката и фалшива светлина на измамността на комедиите, значеше чрез съответстваща на тяхното безчестие развръзка да доведе докрай всички тия фалшове, всички тия хитрости, всички тия машинации на интригата в парка, значеше почти да се покаже виновна, което беше по-лошо от смъртта.
Кралицата се колебаеше. Тя би дала живота си Шарни да измисли някаква лъжа, но той, честният благородник, не можеше, дори не мислеше за това. Страхуваше се прекалено много и от деликатност дори да даде вид, че е готов да защити честта на кралицата. Две-три минути щяха да бъдат достатъчни за трима актьори, за да почувстват и изразят това, което описваме тук в много редове, в прекалено много редове може би, макар че положението дава големи възможности. Мария-Антоанета чакаше въпроса, увиснал на устните на краля, който най-после се откъсна.
— Я ми кажете, госпожо, каква е тази услуга, която господин Дьо Шарни напразно е искал и тя го е накарала да коленичи пред вас?
И сякаш за да смекчи остротата на подозрителния въпрос, кралят добави:
— Може би ще бъда по-щастлив от вас, госпожо, и няма да се наложи господин Дьо Шарни да коленичи пред мен.
— Сир, аз ви казах, че господин Дьо Шарни искаше нещо невъзможно.
— Какво точно?
„Какво може да иска човек на колене… — мислеше си кралицата. — Какво може да моли от мен, та да бъде неизпълнимо… Да помислим! Да помислим!“
— Чакам — рече кралят.
— Сир, работата е там… че молбата на господин Дьо Шарни е семейна тайна.
— Няма тайна за краля, господар в своето кралство и баща на семейство, загрижен за честта, за сигурността на всички свои поданици, които са негови деца, дори — добави със застрашително достойнство той — когато посягат на честта и сигурността му.
Кралицата съзря, че надвисва нова опасност, и скочи.
— Господин Дьо Шарни — извика тя със смутена душа и трепереща ръка, — господин Дьо Шарни искаше да получи от мен…
— Какво, госпожо?
— Разрешение да се ожени.
— Наистина ли! — възкликна отначало успокоен кралят.
После той се потопи отново в ревнивото си безпокойство, без да забелязва колко се измъчва клетата жена, изрекла тези думи, колко блед е Шарни от мъката на кралицата.
— Хайде, хайде — каза кралят, — защо господин Дьо Шарни да не може да се ожени? Мигар не е от благородно потекло? Мигар няма добро състояние? Мигар не е смел и красив? Всъщност, за да не му се даде достъп до едно семейство или да получи отказ от жена, тя трябва да е принцеса по кръв или да е омъжена. Според мен невъзможността иде само от тези две причини. Тъй че, госпожо, кажете ми името на жената, за която господин Дьо Шарни иска да се ожени, и ако тя не спада нито към първия, нито към втория случай, отговарям, че ще превъзмогна затруднението… за да ви угодя.
Кралицата, подтиквана от все по-растящата опасност, се повлече по последиците от първата лъжа и разпалено подзе отново:
— Не, господине, не, има трудности, които вие не можете да превъзмогнете. Тази, за която става дума, е тъкмо от такъв род…
— Ето още едно основание да зная какво е невъзможно за краля — прекъсна я Луи XVI, като потисна гнева си.
Шарни погледна кралицата, тя, изглежда, всеки миг щеше да падне. Готвеше се да направи една крачка към нея, но кралят го спря със своята неподвижност. С какво право той, който беше нищо за тази жена, можеше да й предложи ръка или подкрепата си, когато нейният крал и нейният съпруг я изоставяше?
„Но каква е силата — питаше се тя, — срещу която кралят не може да действа? Пак тази идея, пак това спасително средство, Боже мой!“ Внезапно един проблясък озари душата й. „Ах, самият Бог ми праща това спасение — прошепна тя. — Тези, които принадлежат на Бога, не може да ги съедини дори кралят.“ Най- после тя вдигна глава и каза на краля:
— Господине, девойката, за която господин Дьо Шарни иска да се ожени, е в манастир.
— Аха! — извика кралят. — Ето причина. Действително е трудно да се отнеме на Бога негова собственост, за да се даде на хората. Но странно е, че господин Дьо Шарни е обзет от такава внезапна любов. Никой не ми е говорил за това, дори чичо му, който може да получи всичко от мен. Коя е жената, която обичате, господин Дьо Шарни? Кажете ми, умолявам ви.
Кралицата усети остра болка. Тя щеше да чуе едно име от устата на Оливие, щеше да изтърпи мъчението от тази лъжа. А кой знае дали Шарни нямаше да разкрие било някое обичано някога име, още кървящ спомен от миналото, било едно име, кълн на любов, смътна надежда за бъдещето? За да не получи този ужасен удар, Мария-Антоанета го изпревари. Тя извика внезапно:
— Но, сир, вие я познавате, господин Дьо Шарни иска да се ожени за… госпожица Андре дьо Таверне.
Шарни нададе вик и скри лицето си с двете си ръце. Кралицата притисна сърцето си и се строполи почти в безсъзнание в креслото.
— Госпожица Дьо Таверне! — повтори кралят. — Госпожица Дьо Таверне, която се е оттеглила в „Сен Дьони“?
— Да, сир — едва промълви кралицата.
— Но, доколкото зная, тя не е давала обет?
— Ала трябва да го даде.
— Тук ще поставим условие — рече кралят. — Но — добави с последна следа от недоверие — защо ще дава обет?
— Защото е бедна — отговори Мария-Антоанета. — Вие направихте богат само баща й — добави тя рязко.
— Ще поправя грешката. Значи господин Дьо Шарни я обича…
Кралицата потръпна и хвърли на младия човек жаден поглед, сякаш да го помоли да отрече. Шарни изгледа втренчено Мария-Антоанета и не отговори.
— Добре! — каза кралят, който сметна мълчанието му за почтително съгласие. — И сигурно госпожица Дьо Таверне обича господин Дьо Шарни? Аз ще дам зестра на госпожица Дьо Таверне, ще й дам петстотинте хиляди ливри, които неотдавна се принудих да откажа заради вас на господин Дьо Калон. Благодарете на кралицата, господин Дьо Шарни, че благоволи да ми разкаже за тази работа и да осигури така щастието на вашия живот.
Шарни пристъпи една крачка напред и се поклони като бледа статуя, на която Бог по някакво чудо вдъхнал за миг живот.
— О, заради това заслужава да коленичите още веднъж — изрече кралят с оня лек оттенък на просташка ирония, която много често принизяваше у него традиционното благородство на предците му. Кралицата трепна и неволно протегна двете си ръце към младия мъж. Той коленичи пред нея и положи
