възстановяващо въздействие едновременно на всички тела.
Разбира се, тази медицинска церемония беше любопитно зрелище и не бе чудно, че възбуждаше парижкото любопитство в толкова висока степен.
Двадесет-тридесет болни седяха около ведрото. Слугата, ням като тях, като ги оплиташе с въже, се отдръпваше крадешком, посочвайки им железните щанги, които се поставяха в някои дупки на ведрото като локални проводници на спасителното въздействие на Месмеровия флуид.
Най-напред, след като сеансът биваше открит, някаква приятна и упойваща топлина започваше да се разнася в салона. Тя леко отпускаше изострената чувствителност на болните, покачваше се постепенно от пода към тавана и скоро се насищаше с нежни парфюми, под изпаренията на които се свеждаха натежали и най-метежните глави.
Тогава се виждаше как болните се отдават на сластното въздействие на тази атмосфера, когато неочаквано една пленителна и пламенна мелодия, изпълнявана от невидими инструменти и музиканти, се разнасяше като нежен пламък сред ароматите и топлината.
Чиста като кристала, на ръба на който се раждаше, тази музика поразяваше нервите с неудържима сила. Би могло да се каже, че това бе един от онези странни и непознати звуци на природата, които смайват и очароват и самите животни, като стон на вятъра в звънтящите спирали на скалите.
Скоро към звуците на хармониката се присъединяваха звучни гласове, съзвучни и хармонични като маса от цветя, от която нотите се разлетяват така, сякаш цветята се посипват върху главите на присъстващите.
По всички лица, които и изненадата в началото бе развълнувала, малко по малко се изразяваше материалното удовлетворение, лелеяно от всички чувствителни места. Душата отстъпваше, излизаше от убежището, в което се криеше, когато болките на тялото й досаждаха, и разливаща се свободно и радостно в цялото тяло, обуздаваше материята и се трансформираше.
Това беше моментът, когато всеки от болните вземаше между пръстите си по една метална щанга, прикрепена към капака на ведрото, и я движеше по гърдите си, по сърцето, по главата, по някое по-особено заболяло място.
Нека сега да си представим блаженството, изместващо страданието и силното безпокойство на всички лица, нека си представим егоистичната леност от тази радост, която поглъщаше мълчанието, прекъсвано от въздишки, тегнещо над всички присъстващи, и ще имаме най-точната представа за сцената, която току-що описахме.
Сега няколко по-специални думи за действащите лица.
Първо, действащите лица се разделяха на две групи. Едната: болни, малко загрижени за това, което се нарича човешко уважение, граница, дълбоко зачитана от хората с посредствено обществено положение, между тях се срещаха и истински актьори, дошли единствено за да бъдат лекувани. Те от все сърце се стараеха да стигнат до края. Другата: скептици или обикновени любопитни, без каквото и да било заболяване, те проникваха в къщата на Месмер така, както се влиза в театър, било защото просто желаеха да почувстват въздействието около омагьосаното ведро, било като обикновени зрители, жадуващи да проучат новата физическа система.
Сред първите пламенни привърженици на Месмер, свързани с доктрината може би с благодарност, се отличаваше една жена с красива фигура, с прекрасно лице, с малко екстравагантно облекло, която, подложена на въздействието на флуида и притиснала желязната пръчка с най-силните дози към главата си и върху горната част на корема, започваше да върти красивите си големи очи така, като че всичко в нея се измъчваше, а ръцете й трепереха под тези първи нервни дразнения, които показваха, че хипнотичният флуид нахлува.
Когато главата й се извръщаше назад върху облегалото на фотьойла, присъстващите можеха да гледат колкото си искат бледото чело, конвулсивните устни и красивата шия, бавно изпъстряна като мрамор от бързи приливи и отливи на кръв. Тогава между присъстващите, много от които с учудване спираха погледа си на тази млада жена, две-три глави, скланяйки се една към друга и кимвайки си, си съобщаваха странна мисъл, която без съмнение удвояваше взаимното внимание на любопитните.
Този път между любопитните беше и госпожа Дьо ла Мот, която не можеше да бъде позната или малко безпокояща се от това, държеше в ръка сатенената маска, която беше поставила на лицето си, за да прекоси тълпата.
Впрочем от мястото, което бе заела, тя се изплъзваше от почти всички погледи. Беше застанала до вратата. Подпираше се на една колона, покрита с драперия, и виждаше всичко, без да бъде виждана.
Но от всичко, което виждаше, това, което изглеждаше най-достойно за вниманието й, беше несъмнено фигурата на тази млада жена, наелектризирана от Месмеровия флуид.
Тази фигура действително така я порази, че тя от няколко минути не помръдваше от мястото си, пропита от непреодолимо, силно желание да види и да узнае повече.
— О! — промълви тя, без да отделя очи от красивата болна. — Няма място за съмнение, това е тя, благодетелната дама, която идва при мен онази вечер и която е единствената причина за интереса, който прояви към самата мен Негово високопреосвещенство Дьо Роан.
Твърдо убедена, че не се лъже, решена да се възползва от случайността, която й бе поднесла това, което издирванията й не постигнаха, тя се приближи.
Но в този момент младата гърчеща се жена затвори очи, стисна устни и леко размаха двете си ръце. Тези две ръце, трябва да кажем, съвсем не бяха онези фини и източени ръце, бели като восък, на които госпожа Дьо ла Мот се бе възхищавала у дома си няколко дни преди това.
Предаването на кризата ставаше сякаш по електрически път, съзнанието бе наситено със звуци и аромати. Нервната раздразнителност бе предизвикана. Скоро мъже и жени, следвайки примера, започнаха да въздишат, да мърморят, да викат и размахват ръце, крака и глави, изпадаха непреодолимо в този припадък, който господарят бе нарекъл криза.
В този момент в залата се появи незабелязано мъж. Никой не можеше да каже как бе влязъл. Той държеше в ръка дълга пръчка, подпряна, или по-точно потопена в чудноватото ведро, даде знак и вратата се отвори. Двадесет снажни слуги бързо и ловко поемаха всеки от болните, който започваше да губи устойчивост във фотьойла си, пренасяха ги за по-малко от минута в съседната зала.
В момента, когато се извършваше тази процедура, станала интересна чрез кулминацията на пристъпа на яростно блаженство, от който излизаше младата жена, госпожа Дьо ла Мот, която се беше приближила заедно с останалите любопитни от другата зала, предназначена за болните, чу един мъж да възкликва:
— Но това е тя, наистина е тя!
Госпожа Дьо ла Мот се готвеше да запита мъжа коя е тя. Изведнъж в дъното на първата зала влязоха две дами, подпрени една на друга и следвани на известно разстояние от мъж, който бе съвсем с външност на слуга, макар и предрешен като буржоа.
Осанката на тези две жени и особено на едната така учуди графинята, че тя пристъпи към нея. В този момент силен вик, изтръгнал се от устата на изпадналата в криза жена, се разнесе в залата и привлече вниманието на всички към себе си.
Веднага мъжът, който бе казал „това е тя“ и който се намираше до госпожа Дьо ла Мот, извика с глух и тайнствен глас:
— Но, господа, погледнете впрочем, това е кралицата!
При тази дума Жана потрепери.
— Кралицата! — провикнаха се много гласове едновременно, уплашени и изненадани.
— Кралицата при Месмер!
— Кралицата в криза! — повториха други.
— Ах, това е невъзможно! — каза един глас.
— Погледнете! — отговори спокойно непознатият. — Познавате ли кралицата — да или не?
— Наистина! — шушукаха повечето от присъстващите. — Приликата е невероятна.
Госпожа Дьо ла Мот, с маска, както всички жени, които, излизайки от Месмер, трябваше да отидат на бала в Операта, можеше да разпитва, без да рискува.
— Господине — попита тя мъжа, който възклицаваше и който бе с тяло на съблазнител, с кръгло, колоритно лице, с блестящи и изключително наблюдателни очи, — не казахте ли, че кралицата е тук?
— Ах, госпожо, това не подлежи на съмнение — отговори той.
