— И къде е?
— Ами тази млада дама, която виждате там, върху виолетовите възглавнички. Тя е в остър припадък и не може да обуздае силните си чувства. Това е кралицата!
— Но, господине, на какво основание считате, че тази жена е кралицата?
— Ами съвсем просто, госпожо, на това, че тази дама е кралицата.
Мъжът напусна събеседницата си, за да отиде да подкрепи и разпространи новината в различните групи.
Жана се извърна от почти възмутителното зрелище, но едва направи няколко крачки към вратата и се намери лице в лице с двете дами, които, изчаквайки припадналите да се съвземат, разглеждаха с жив интерес ведрото, прътовете и капака.
Едва-що видяла лицето на по-възрастната от двете дами, тя на свой ред извика. Сетне живо сне маската си.
— Познавате ли ме?
Дамата се сепна, но почти веднага овладя смущението си.
— Не, госпожо — отговори малко стеснително.
— Но аз ви познавам и ще ви представя доказателство за това.
Двете дами се притиснаха изплашени една към друга.
Жана извади от джоба си кутийката с портрета и каза:
— Вие забравихте това при мен.
— Господи! Кога е станало това, госпожо? — запита по-възрастната. — За какво толкова вълнения?
— Аз съм покъртена от опасността, която преследва тук Ваше величество!
— Обяснете!
— Ще обясня. Но след като си поставите тази маска, госпожо. Тя подаде своя „вълк“ на кралицата, която се колебаеше, считайки, че е достатъчно скрита под леката си шапчица.
— Хайде, хайде, госпожо — пошушна съвсем тихо другата жена на кралицата.
Кралицата неволно постави маската на лицето си.
— А сега елате, елате — добави Жана.
Поведе двете жени така живо, че се спряха едва на вратата към улицата, където се озоваха само след няколко секунди.
— Най-после! — поемайки си дъх, каза кралицата. — Бихте ли ми обяснили…
— Нека Ваше величество да повярва на своята вярна слугиня, която й казва, че се излага на най-голяма опасност.
— Пак тази опасност, каква е тя?
— Ще имам честта да разкажа всичко на Нейно величество, ако благоволи да ми отдели някой час за аудиенция някой ден. Но историята е дълга. Нейно величество може да бъде позната, забелязана.
Като виждаше, че кралицата прояви известно безпокойство, тя се обърна към принцеса Ламбал:
— О, госпожо, подкрепете ме, умолявам ви, за да може Нейно величество да замине, и то веднага.
Принцесата направи умоляващ жест.
— Да вървим, щом като така искате — каза кралицата.
После, като се обърна към госпожа Дьо ла Мот, запита:
— Вие поискахте аудиенция?
— Много бих желала да имам честта да обясня на Ваше величество поведението си.
— Е, добре! Донесете ми тази кутия и потърсете вратаря Лоран, той ще бъде предупреден — добави кралицата. И обръщайки се към улицата, подвикна на немски: — Ела тук, Вебер!
Една карета приближи бързо, двете дами влязоха стремително в нея.
Госпожа Дьо ла Мот остана на тротоара, докато я изгуби от погледа си.
„И така, добре постъпих, като направих това, но по-нататък… да обмислим“ — каза си тя.
20.
Госпожица Олива
През това време мъжът, който бе изложил претендентката за кралица пред погледа на присъстващите, тупаше по рамото един зрител с жаден поглед и протрити дрехи.
— За вас, журналиста, хубав сюжет за статия!
— Как така?
— Желаете ли накратко съдържанието?
— На драго сърце.
— Ето го: „За опасността, която съществува да се родиш поданик на страна, чийто крал е управляван от кралица, която обича кризите.“
Вестникарят се разсмя и попита:
— А Бастилията?
— Хайде де! Нима няма анаграми, с помощта на които се отстраняват всички кралски цензори? Питам ви дали някога някой цензор ще ви забрани да разкажете историята на принц Иул и на принцеса Атенаотна, повелителка на Нарфес? Хей! Какво ще кажете за това?
— Охо, да! — възкликна вестникарят разпален. — Идеята е възхитителна.
— И ви моля да повярвате, че една глава на книга, озаглавена „Кризите на принцеса Атенаотна при факира Ремсем“, ще постигне добър успех в салоните.
— И аз мисля като вас.
— Хайде тогава. И напишете това по най-добрия начин.
Вестникарят стисна ръката на непознатия и попита:
— Да ви изпратя ли няколко броя? Ще сторя това с най-голямо удоволствие, ако обичате да ми кажете името си!
— Разбира се, да. Очарован съм от идеята, а изпълнена от вас, тя сто на сто ще има успех. Обикновено в какъв тираж издавате малките си памфлети?
— Две хиляди.
— Ще ми направите ли тогава една услуга?
— С удоволствие.
— Вземете тези петдесет луидора и издайте шест хиляди.
— Как! Господине, о, вие ме преизпълвате… Поне да знаех името на един толкова щедър покровител на литературата.
— Ще ви го кажа, когато ми предадете у вас хиляда екземпляра по две ливри броя. След осем дни, нали?
— Ще работя ден и нощ, господине.
— И да бъде забавно.
— Да накара цял Париж да се смее със сълзи освен една особа.
— Която ще плаче с кървави сълзи, нали?
— О, господине, колко сте духовит.
— Вие сте много добър. Апропо, на публикацията да пише „Лондон“.
— Както винаги.
— Господине, аз съм ваш слуга.
Важният непознат освободи памфлетиста и той със своите петдесет луидора в джоба излетя като птица, която носи щастие.
Непознатият, останал сам, или по-скоро без компаньон, пак погледна в залата на кризите: младата жена, чийто припадък бе отстъпил място на крайна немощ и на която една прислужница, наета за обслужване на дамите по време на криза, оправяше целомъдрено малко нескромните фусти. Той забеляза в тази деликатна красавица нежните й и сладострастни черти, благородната прелест на безпомощната сънливост; като се съвзе, каза:
— Решително, приликата е потресаваща. Господ, който я е създал, е имал умисъл — предварително е осъдил онази там, на която тази прилича.
В момента, когато формулира тази си зловеща мисъл, младата жена се надигна бавно сред
