ръката си, когато пожелая, ще ме чакате там, където ви кажа.
— Но аз си имам любовник, господине.
— Ами… изгонете го, по дяволите!
— Ох! Бозир не можеш да го изпъдиш просто така.
— Искате ли да ви помогна?
— Не, обичам го.
— Тогава върви си при Бозир.
— Вие сте по-изгоден, господине.
— Със задължението за отплата условията приемливи ли са за вас?
— Приемливи са, ако ми ги кажете всичките.
— Слушайте, скъпа, казах каквото имах да ви кажа за момента. Но ако случайно ми бъде необходимо, ще се наложи вие наистина да ми бъдете любовница…
— Ах, виждате ли! Човек никога не се нуждае от това, господине.
— Но поне да се представяме за такива.
— Ох, това ли било, продължавайте.
— Е, добре! Това е.
— Дадено.
— Ето аванса за първия месец.
Той й подаде руло от петдесет луидора, без да докосне дори края на пръстите й. И тъй като тя се колебаеше, той го пусна в джоба на роклята й, без да опре с ръка този така закръглен и кръшен ханш, както изисканите испански познавачи не биха постъпили. Едва-що златото бе докоснало дъното на джоба, и два глухи удара по вратата откъм улицата накараха Олива да скочи към прозореца.
— Мили Боже! — извика тя. — Спасявайте се бързо, това е той.
— Той! Кой?
— Бозир… любовникът ми… Размърдайте се, господине.
— Ах, Бога ми! Толкова по-зле!
— Как толкова по-зле? Ами той ще ви накълца.
— Хайде де!
— Чувате ли как тропа, ще разбие вратата.
— Накарайте да му отворят. По дяволите! Защо не му дадете ключ?
Непознатият се изтегна на канапето, казвайки съвсем тихо:
— Трябва да го видя този хитрец и да го преценя.
Блъскането продължаваше, прекъсвано от ужасни хули, които достигаха много по-високо от втория етаж.
— Не се бойте, майко, отидете да отворите — каза Олива съвсем вбесена. — А що се отнася до вас, господине, толкова по-зле, ако ви се случи нещо лошо.
— Както казвате, толкова по-зле! — отговори невъзмутимият непознат, без да се помръдне от канапето.
Олива се ослушваше трепереща на стълбището.
21.
Господин Бозир
Олива се хвърли срещу разярения мъж, който с разперени ръце, с бледо лице и раздърпани дрехи нахълта в жилището и ревна като тигър.
— Бозир! Чакай, Бозир! — каза тя с глас, който не беше твърде уплашен.
— Оставете ме! — крещеше новодошлият, освобождавайки се грубо от прегръдките на Олива. — Аха! Не ми се отваря вратата, защото тук имало мъж! Ай, ай!
Непознатият седеше спокоен и неподвижен в канапето, което господин Бозир навярно прие като нерешителност или дори уплаха. Той застана пред мъжа със скърцащи зъби, което бе лошо предзнаменование.
— Предполагам, че ще ми обясните? — рече той.
— Какво желаете да ви кажа, скъпи господин Бозир? — попита непознатият.
— Първо, кой сте вие?
— Аз съм много спокоен човек, когото вие гледате така страшно, и освен това разговарях с госпожицата съвсем прилично и съвсем почтително.
— Но, да, разбира се — промърмори Олива, — съвсем кротко и съвсем почтително.
— Замълчете — задави се от гняв Бозир.
— Защо — възрази непознатият — нагрубявате така госпожицата, която е съвършено невинна? Ако сте в лошо настроение…
— Да, съм.
— Сигурно е изгубил в хазарта — каза полугласно Олива.
— Ограбен съм, да пукнат всички дяволи! — виеше Бозир.
— Но не бихте се ядосали, ако бяхте ограбили малко някого — каза със смях непознатият. — Ясно е, господин Бозир.
— Стига лоши шеги, вие там! И направете ми удоволствието да офейкате оттук.
— О, господин Бозир, по-кротко!
— Да изпукат всички дяволи в ада! Ставайте и тръгвайте или ще потроша канапето и всичко върху него.
— Не ми бяхте казали, госпожице, че господин Бозир е като Баба Марта. Ей Богу! Каква ожесточеност!
Освирепял, Бозир направи театрално движение и като извади шпагата си, описа с острието й кръг, най-малко десет стъпки в обиколка.
— Повтарям, станете, в противен случай ще ви закова към облегалото! — рече той.
— Наистина нищо по-неприятно — отговори непознатият, измъквайки бавно с лявата си ръка малка шпага от ножницата, която бе скрил зад себе си на канапето.
Олива пронизително се развика.
— Ах, госпожице, госпожице, замълчете — каза спокойният мъж, който най-после държеше в ръка шпагата, без да става от мястото си, — замълчете, защото ще се случат две неща: първото е, че ще зашеметите господин Бозир и той ще се прободе, и второто е, че нощната стража ще се качи, ще ви удари и ще ви отведе направо в „Сен Лазар“.
Олива смени виковете с най-изразителни жестове. Зрелището беше забавно. От едната страна господин Бозир, разпасан, пиян, треперещ от ярост, грубо нанасяше прави удари, без смисъл, без тактика.
От другата страна мъж, седнал на канапето, с едната ръка, поставена на коляното, а с другата — въоръжен, ловко отстраняващ ударите, спокоен и смеещ се, така че да ужаси и самия Сен Жорж.
Шпагата на Бозир не можеше нито за момент да запази позицията, отклонявана от гардовете на противника. Бозир започна да се изморява, да се задъхва, а гневът бе отстъпил място на неволен ужас. Обзе го неувереност, той се отклони и нанасяше ударите само по върха на шпагата на противника. Последният го хвана яко на трета позиция, изби сабята от ръката му и я накара да полети като перо. Шпагата прелетя през стаята, прониза стъклото на прозореца и изчезна навън. Бозир не знаеше към какво поведение да се придържа.
— Е, господин Бозир — каза непознатият, — внимавайте, защото, ако сабята ви падне с върха надолу и ако някой минава, ето ти един убит.
Бозир се затича към вратата и се хвърли, за да предотврати едно нещастие, което би го забъркало с полицията.
През това време Олива хвана ръката на победителя.
— Ах, господине, вие сте много храбър, но господин Бозир е продажен и освен това ще ме компрометирате, оставайки тука, а когато си отидете, той сигурно ще ме убие.
— Тогава оставам.
— Не, не, за Бога! Когато той ме бие, аз също го бия и винаги аз съм по-силната, но това е така, защото
