среда, във вашите условия на живот, това ще значи да се върне въздухът на птичката, която физикът поставя под пневматичната машина.
— Тогава? — попита неспокойно графинята, понеже започваше да разбира.
— Тогава, красива графиньо, за да можете да ме приемате свободно, а аз от своя страна да мога да ви посещавам, без да се компрометирам или да компрометирам вас самата…
Кардиналът втренчено гледаше графинята.
— Тогава? — попита тя.
— Тогава се надявах, че бихте благоволили да приемете тази обширна къща. Разбирате, графиньо, не казвам къщичка.
— Да приема? Аз! Вие ми давате тази къща, Ваше високопреосвещенство? — възкликна графинята, чието сърце се разтуптя едновременно и от гордост, и от алчност.
— Много малко нещо, графиньо, прекалено малко, но ако ви дам повече, вие съвсем няма да приемете.
— Ах! Нито повече, нито по-малко, Ваше високопреосвещенство — каза графинята.
— Какво говорите, госпожо?
— Казвам, че е невъзможно да приема подобен дар.
— Ах! Не произнасяйте тези думи пред мен, графиньо. Къщата ви принадлежи, ключовете са там, върху една табличка от позлатено сребро. Отнасям се към вас като към победител. Виждате ли още някакво оскърбление в това?
— Не, но…
— Хайде, приемете.
— Ваше високопреосвещенство, казах ви…
— Но, госпожо, вие пишете на министрите, за да измолите издръжка, приемате сто луидора от две непознати дами…
— О, Ваше високопреосвещенство, това е много различно. Който получава…
— Който получава, се задължава, графиньо! — каза благородно кардиналът. — Вижте, аз ви чаках във вашата трапезария, дори не съм погледнал нито будоара, нито салоните, само предполагам, че всичко това го има.
— Ах! Ваша светлост, простете, заставяте ме да призная, че по-деликатен мъж от вас няма.
Графинята, въздържала се така дълго, се изчерви от удоволствие, представяйки си, че ще може да каже „моят дом“. После, като видя изведнъж, че се е оставила да бъде увлечена от един жест на кардинала, каза, отстъпвайки:
— Ваша светлост, моля за разрешението ви да вечерям.
Кардиналът свали едно наметало, от което до момента не се бе освободил, приближи стол за графинята и облечен в градски костюм, който му стоеше великолепно, започна да изпълнява задълженията на метр д’отел.
За момент вечерята бе сервирана. Когато лакеите се появяваха в преддверието, Жана поставяше пред лицето си маска.
— Аз съм този, който би трябвало да се маскира, защото вие сте си у дома, защото вие сте сред свои хора, защото аз съм чуждият — каза кардиналът.
Жана се разсмя, но не остави настрана маската. И въпреки удоволствието и изненадата, които я задушаваха, прие вечерята.
Кардиналът, както вече по много поводи казахме, по сърце беше великодушен човек и с трезво мислещ ум. Продължителната традиция на най-цивилизованите дворове в Европа — дворове, управлявани от кралици — традицията на жените, които в тази епоха усложняваха, но също така често решаваха всички политически въпроси; този опит, така да се каже, предаден по кръвен път и удвоен от лично изследване, всички тези качества, толкова рядко срещани днес, а вече редки и за онова време, правеха от кардинала мъж, изключително труден за разбиране от страна на дипломатите, негови съперници, и от жените — негови метреси.
Така беше, защото хубавата му външност и надменната му любезност бяха броня, която нищо не можеше да порази.
Кардиналът вярваше също така, че превъзхожда много Жана. Тази провинциалистка, превзета и претъпкана с претенции, която под фалшивата си гордост не можеше да скрие от него алчността си, му се струваше лесно завоевание; несъмнено желана заради хубостта си, заради остроумието си и не знам заради какво още предизвикателство, което блазни много повече преситените, отколкото неопитните мъже. Може би този път кардиналът, който бе по-труден за разгадаване, отколкото сам разгадаваше другите, се лъжеше: но факт е, че Жана, красива, каквато я знаем вече, не му вдъхваше никакво подозрение.
Това беше падението на този превъзходен мъж. Той не само стана по-слаб отвсякога, ами се превърна и в пигмей, забравил действителната разлика между Мария-Терезия и Жана дьо ла Мот.
И тъй, веднъж започнала борбата, Жана, която съзнаваше явната си непълноценност, сякаш се предпазваше да не се прозре действителното й превъзходство; та винаги играеше ролята на провинциална кокотка, преструваше се на безпомощна женичка, за да си осигури един противник, самоуверен в силата си и следователно слаб в атаките си.
Кардиналът, който бе издебнал всичките й вълнения, които тя не бе съумяла да обуздае, я мислеше зашеметена от това, което той бе направил за нея, и тя наистина беше смаяна, защото това надхвърляше не само надеждите й, но и претенциите й.
Но той забравяше, че всъщност стои под амбицията и гордостта на жена като Жана.
Това, което я отрезви, беше впрочем появата на нови желания, незабавно заместили старите.
— Хайде — каза кардиналът, наливайки й кипърско вино в малка кристална купа, обсипана със златни звездички, — хайде, след като подписахте спогодбата си с мен, повече не ми се мусете, графиньо.
— Да ви се муся? О, не!
— Следователно ще ме приемате тук понякога без прекалено отвращение.
— Никога няма да бъда толкова неблагодарна, та да забравя, че тук сте у дома си, Ваша светлост.
— У дома си? Глупости!
— Не, у дома си, съвсем у дома си!
— И…
— И ако счета условията за неразумни, ще повикам слугите си.
Кардиналът се разсмя.
— Е, виждате ли? — каза тя.
— Съвсем нищо не разбирам — отговори кардиналът.
— И още как! Добре разбирате, че ми се подигравате!
— Как така?
— Надсмивате се… Да, защото добре знаете, че ако повикам хората си, те не биха дошли.
— Ах, разбира се! Дяволите да ме вземат!
— Край, ваша светлост!
— Но какво съм сторил?
— Вие се заклехте, Ваше високопреосвещенство.
— Тук аз не съм кардинал, графиньо. Тук аз съм при вас, сиреч за щастие.
Тя отново се разсмя. „Хайде, разбира се, това е един превъзходен мъж“ — каза си графинята.
— Апропо — изведнъж се обади кардиналът така, сякаш току-що случайно си бе спомнил нещо съвсем странично, — какво ми казахте онзи ден за тези две милосърдни дами, двете германки?
— За двете дами от портрета? — отговори Жана, като видя да излиза на парада кралицата, и се приготви да отговори на закачката.
— Да, двете дами от портрета.
— Ваше високопреосвещенство, обзалагам се, че вие като мен ги познавате и дори по-добре от мен.
— Аз? О, графиньо, несправедливо ме вините. Нима не вие пожелахте да узнаете кои са?
— Разбира се, и това, че искам да познавам своите благодетелки, е съвсем естествено, струва ми се.
