— Хайде тогава, отгатнете нещо от това, което си мисля. Никога не съм виждал магьосник и наистина ще ми бъде приятно да срещна някого.
— Охо, това, което искате от мен, не е толкова трудно, че да заслужа някоя от титлите, каквито, изглежда, много лесно раздавате. Измислете друго нещо. Е, добре! Вие ме взехте за агент на господин Дьо Кросън.
— На господин Дьо Кросън?
— Аха! Да, вие знаете само това, дявол да го вземе! На господин Дьо Кросън, лейтенанта от полицията.
— Господине…
— Точно така, скъпи господин Бозир, всъщност би могло да се каже, че търсите шпагата си.
— Разбира се, че я търся.
— Ей Богу! Каква войнствена натура! Но успокойте се, скъпи господин Бозир, вие оставихте шпагата си у дома и добре направихте. Да поговорим за нещо друго. Моля ви, ако обичате, да ми предоставите ръката на госпожата…
— Ръката на госпожата?
— Да, на госпожата. Струва ми се, на бал в Операта така се постъпва, или може би аз идвам от Индия?
— Без съмнение, господине, така се постъпва, когато е по волята на кавалера!
— Понякога е достатъчно, скъпи господин Бозир, това да се желае от дамата!
— За дълго ли искате тази ръка?
— Ах, скъпи господин Бозир, прекалено сте любопитен — може за десет минути, може за един час, а може и за цялата нощ.
— Да имате да вземате, господине, вие се подигравате с мен.
— Скъпи господине, отговорете — да или не? Да или не? Ще ми дадете ли ръката на госпожата?
— Не.
— Хайде, хайде, не се гневете.
— Това пък защо?
— Защото, след като имате маска, излишно е да получите още една.
— Боже мой! Господине…
— Хайде де, ето че се ядосахте, вие, който бяхте толкова кротък преди малко.
— Къде това?
— На улица „Дофин“.
— На улица „Дофин“! — възкликна Бозир слисан.
Олива избухна в смях.
— Вие, госпожо, млъкнете! — скръцна й черното домино.
После се обърна към синьото домино.
— Не схващам нищо от това, което казвате, господине, обяснете ми честно, ако ви е възможно.
— Ами, скъпи господине, струва ми се, че няма нищо по-честно от истината, нали, госпожице Олива?
— Ама вие значи познавате и мен? — запита тя.
— Господинът не ви ли назова съвсем високо по име току-що?
— А истината — запита Бозир, връщайки се на започнатия разговор, — истината е, че…
— Тя е, че в момента, когато щяхте да убиете тази нещастна дама, защото преди около час вие искахте да я убиете, та истината е, че в този момент се спряхте пред звъна на двадесетина луидора.
— Стига, господине.
— Добре, дайте ми ръката на госпожицата тогава, щом като ви стига.
— Ох! Разбирам, че госпожицата и вие…
— Е, добре де! Госпожицата и аз какво?
— Имали сте среща, договорили сте се.
— Кълна ви се, че не сме.
— О, може ли да се каже? — възкликна Олива.
— Е, впрочем… — добави синьото домино.
— Как впрочем?
— Ако се разберем, това ще бъде само за ваше добро.
— За мое добро?
— Без съмнение.
— Когато нещо се подмята, то се доказва — грубо каза Бозир.
— На драго сърце.
— Аха! Бих бил любопитен…
— И тъй, ще ви докажа — продължи синьото домино, — че присъствието ви тук е пакостно за вас толкова, колкото отсъствието ви е изгодно.
— На мене?
— Да, на вас.
— За какво става дума, моля?
— Вие сте член на някаква „академия“, нали?
— Аз?
— Оо, не се ядосвайте, скъпи господин Дьо Бозир, не говоря за Френската академия на науките.
— Академия… академия… — изломоти рицарят на Олива.
— На улица „По дьо Фер“, един етаж под приземния, нали така, скъпи господин Дьо Бозир.
— О, какъв неприятен човек сте, господине.
— Не се говори така!
— Защо?
— Що за въпрос! Защото не разбирате от дума. Да се върнем прочее на академията.
— Е, та?
Синьото домино извади часовника си, красив часовник, украсен богато с брилянти, върху които се вторачиха като запалени фенери зениците на Бозир.
— След петнадесет минути във вашата „академия“ на улица „По дьо Фер“, скъпи господин Бозир, ще се обсъжда един малък проект, целящ да донесе печалба от два милиона на дванадесетте действителни съдружници, един от които сте вие, господин Бозир.
— А вие сте също от тях, ако все пак…
— Довършете.
— Ако обаче не сте полицейски шпионин.
— Наистина мислех, че сте разумен мъж, господин Бозир, но със съжаление констатирам, че сте само един глупак. Ако бях от полицията вече щях да съм ви хванал двадесет пъти за афери, по-незначителни от тази спекулация за два милиона, която ще бъде обсъдена в „академията“ след няколко минути.
Бозир се замисли за момент.
— О, по дяволите, ако не сте прав!
После, като промени мнението си, продължи:
— Ах, господине, вие ме изпращате на улица „По дьо Фер“.
— Да, изпращам ви на улица „По дьо Фер“.
— Знам добре защо.
— Кажете!
— За да ме хванете там.
— Още една глупост.
— Господине!
— Несъмнено, ако имам власт да направя това, което казвате, ако имам още по-голяма власт да открия какво се крие във вашата „академия“, защо ли идвам да ви искам разрешение да разговарям с госпожицата? Не. Тогава бих накарал да ви арестуват веднага и госпожицата и аз щяхме да се освободим от вас, но моят девиз, скъпи господин Бозир, е всичко да се прави с добро и с убеждаване.
