— Храбра сте, Никол!
— Да, бях… тогава! — каза девойката и въздъхна.
— Разговорът ви натъжава, нали?
— Не, напротив, приятно ми е да се върна към младостта си. И хората са като реките. И най-мътната река е с бистър извор. Продължавайте и не обръщайте внимание на тъжната безнадеждна въздишка, която се изтръгна от гърдите ми.
— Ах! — възкликна синьото домино, като леко се поклати, при което се видя, че под маската се усмихва, и добави: — За вас, за Жилбер и за една друга особа знам, бедно мое дете, знам всичко, което можете само вие да знаете.
— Тогава ми кажете защо Жилбер избяга от Трианон. И ако ми кажете… — развълнувана настоя Олива.
Тя изведнъж се разтрепери по-силно от когато и да било и като се вкопчи със сгърчените си ръце в ръката му, простена:
— Боже мой! Боже мой!
— Е, хайде, какво става?
Никол, изглежда, пропъди мисълта, която я бе довела до това състояние.
— Нищо.
— Напротив, искахте да ме попитате нещо.
— Да, кажете ми съвсем откровено какво е станало с Жилбер?
— Чули ли сте да се говори, че е умрял?
— Да, но…
— Е, добре, той е мъртъв.
— Мъртъв?
Никол се разтрепери като първия път и промълви:
— За Бога, господине, може ли една услуга?
— Две, десет, толкова, колкото пожелаете, скъпа Никол.
— Преди два часа вие бяхте в моя дом, нали? Наистина сте вие, нали?
— Разбира се.
— Преди два часа вие не се страхувахте, не се криехте от мен.
— Да, напротив, исках добре да ме видите.
— О, глупачка, каква глупачка съм! Аз, която толкова ви гледах. Луда, луда, глупава жена, нищо повече от жена, както казваше Жилбер!
— Е, хайде, оставете хубавата си коса на мира. Пощадете я.
— Не, искам да се накажа за това, че ви гледах, без да ви видя.
— Не ви разбирам.
— Знаете ли какво искам от вас?
— Кажете?
— Повдигнете си маската.
— Тук? Невъзможно!
— Ах! Не страхът от чуждите погледи ви възпира да направите това, боите се от моя поглед, защото там, зад тази колона, в сянката на галерията, никой освен мен не би ви видял.
— Какво тогава ме възпира?
— Боите се, че ще ви позная.
— Аз?
— И че ще извикам: „Това сте вие, Жилбер!“
— Аха! Добре го казахте: „Луда, луда!“
— Вдигнете си маската.
— Е, добре, така да бъде, но при условие…
— Предварително давам съгласието си.
— То е, че ако аз от своя страна поискам да си свалите маската…
— Ще я сваля. Ако не я сваля, вие ще я махнете.
Синьото домино не се остави да бъде молено повече, отиде в тъмното кътче, което младата жена му бе посочила. Като стигна там, развърза маската си и застана пред Олива, която в течение на минута започна да го изпива с поглед.
— Уви, не! — каза тя, тупайки с крак и драскайки дланите си с нокти. — Уви! Не, това не е Жилбер.
— Кой съм аз?
— Какво ме засяга, щом като не сте той.
— А ако бях Жилбер? — попита непознатият, поставяйки отново маската си.
— Ако беше Жилбер! — изстена пламенно девойката.
— Да?
— Ако ми беше казал: „Никол! Никол, спомняш ли си Таверне Мезон-Руж?“ Ах! Тогава!…
— Тогава?
— На този свят повече нямаше да има Бозир!
— Казах ви, скъпо дете, че Жилбер е мъртъв.
— Е, така може би е по-добре! — въздъхна Олива.
— Да, Жилбер нямаше да ви обича, макар и толкова красива.
— Да не искате да кажете, че Жилбер ме е презирал?
— Не, по-скоро се боеше от вас.
— Възможно е. Носех в себе си нещо от характера му и той се оглеждаше в мен и се познаваше така добре, че аз го плашех.
— Но това няма значение, защото днес, скъпа моя Олива, вече не ви наричам Никол, защото днес, скъпа Олива, вие имате перспективата за едно щастливо, богато и блестящо бъдеще!
— Така ли мислите?
— Да, ако сте решена да направите всичко, за да стигнете до края, който ви обещавам.
— О, бъдете спокоен.
— Само че повече не трябва да въздишате така, както въздишахте преди малко.
— Така да бъде. Бих въздишала за Жилбер, но тъй като на този свят няма двама жилберовци, щом като Жилбер е мъртъв, повече няма да въздишам.
— Жилбер беше млад и той носеше в себе си недостатъците и достойнствата на младостта. Днес…
— Днес Жилбер е също така млад, както преди десетина години.
— Несъмнено, щом като е умрял.
— Виждате ли, той е умрял, такива като Жилбер не остаряват, те умират.
— Ах! О, младост! — възкликна непознатият. — О, мъжество! О, красота! Вечни зародиши на любовта, на героизма и на предаността, онзи, който ви изгуби, наистина губи живота. Младостта, това е раят, това е небето, тя е всичко. Онова, което Господ ни дава след това, е само тъжна компенсация за младостта. Нищо не е равно на съкровищата, които младостта щедро дарява на човека.
— Жилбер би одобрил това, което така добре казахте. Но достатъчно по този въпрос — рече Олива.
— Да. Кажете сега защо избягахте с Бозир?
— Защото исках да напусна Трианон и се налагаше да избягам с някого. Беше ми невъзможно да живея повече за Жилбер, това щеше да бъде най-лошото, което можеше да се случи — жалки останки.
— Десет години вярност от гордост — възхити се синьото домино. — Ах, колко скъпо сте заплатили това тщеславие!
Олива се разсмя.
— О, знам защо се смеете — продължи сериозно непознатият, — смеете се, защото човек, който претендира, че знае всичко, ви обвинява за това, че десет години сте била вярна, докато вие считахте себе си за невинна. Ах, Боже мили! Ако става въпрос за майчина вярност, бедно момиче, тогава знам какво да мисля. Да, знам че сте била в Португалия с Бозир, че сте престояли там две години и че оттам без Бозир сте се прехвърлила в Индия с един капитан на фрегата, който ви е скрил в своята каюта, а когато се е връщал в
