Европа, ви е забравил на сушата в Шандернагор. Знам, че е трябвало да пропилеете два милиона рупии в дома на един набаб, който ви е държал с три ключа затворена. Знам, че сте избягали, прескачайки трите порти на раменете на един роб. Накрая знам, че се завръщате във Франция богата, защото сте отнесла със себе си две гривни от фини перли, два диаманта и три големи рубина и на пристанището в Брест вашият зъл дух ви среща отново с Бозир при слизането на брега. Той, Бозир, за малко да припадне, познавайки ви, вас, нещастната изгнаница, почерняла и отслабнала, каквато се завръщахте във Франция…
— О, Боже мой! Кой сте вие, че да знаете всичко това? — простена Никол.
— Знам най-после, че Бозир ви е отвел със себе си, уверявал ви е, че ви обича, продал е скъпоценностите, довел ви е до мизерия… знам, че го обичате, както поне твърдите, и тъй като любовта е изворът на всичко най-добро, то вие трябва да сте най-щастливата жена на света.
Олива сведе глава, отпусна чело върху ръката си и през пръстите й паднаха две сълзи, течни перли, по-скъпоценни може би от тези на гривните й, които, уви, никой не бе пожелал да купи от Бозир.
— И тази толкова горда жена, тази толкова щастлива жена вие я спечелихте тази вечер за петдесет луидора! — каза тя.
— О, това е много малко, госпожо, знам — каза непознатият с онази изискана грациозност и съвършена любезност, които, изглежда, никога не изоставяха добре възпитания човек дори пред последната куртизанка.
— Ах, напротив, прекалено скъпо е, господине, кълна ви се, много ме изненада, че жена като мен все още може да бъде оценена за петдесет луидора.
— Вие сте много по-скъпа и аз ще ви докажа това. О, нищо не казвайте, защото не ме разбирате, и освен това… — добави непознатият, накланяйки се настрани.
— И освен това?
— И освен това в момента трябва изцяло да се съсредоточа.
— Значи трябва да мълча.
— Не, напротив, говорете ми.
— За какво?
— Ах, Боже мой, за каквото искате! Все ми е едно, разказвайте ми най-безсмислените неща на земята, стига само да изглеждаме заети.
— Добре, ама вие сте особен човек!
— Подайте ми ръка и да вървим.
Те се заразхождаха между групите. Тя кръшно виеше тънката си снага, а грациозните движения на главата й, изящна дори под качулката, и на шията — енергична дори под доминото, всеки познавач на женската красота гледаше със завист, понеже по онова време, време на галантна сърцатост, зрителят на бала в Операта следеше с поглед шествието от жени така любопитно, както днес някои любители следят движенията на добър кон.
Олива след няколко минути се реши да попита нещо.
— Мълчете! — прекъсна я непознатият. — Или по-скоро говорете, колкото си щете, само не настоявайте да ви отговарям. Но говорейки, си променете гласа, дръжте главата си изправена и докосвайте шията си с ветрилото.
Тя се подчини.
В този момент нашата разхождаща се двойка вървеше срещу благоухаеща група, в центъра на която мъж с елегантно облекло, със стройна и свободна осанка разговаряше с трима души, които го слушаха почтително.
— Кой е този млад мъж? — попита Олива. — Ах, какво очарователно перленосиво домино.
— Това е господин граф Д’Артоа — отговори непознатият. — Но, за Бога, не ме разпитвайте повече.
В момента, когато Олива, съвсем слисана от знатното име, което чу да произнася нейното синьо домино, се отмести, за да вижда по-добре и стоеше изправена в съответствие с наставленията, други две домина, отделяйки се от приказлива и шумна група, се подслониха до галерията, където нямаше столове. Там се образуваше нещо като пустинно островче, което от време на време привличаше някои групи, изтласквани от центъра към периферията.
— Облегнете се на тази колона, графиньо — каза съвсем тихо глас, който привлече вниманието на синьото домино.
И почти в същия момент едно голямо оранжево домино, чието дръзко поведение разкриваше по-скоро действения мъж, отколкото приятния придворен, прекоси тълпата и дойде, за да каже на синьото домино:
— Това е той.
— Добре — отговори последният и с един жест освободи оранжевото домино.
— Слушайте, моя малка приятелко, нека се позабавляваме малко — пошушна на ухото на Олива синьото домино.
— Много бих искала, защото вече два пъти ме натъжихте: първия — като ме лишихте от Бозир, който винаги ме разсмива, и втория — говорейки ми за Жилбер, който толкова пъти ме е разплаквал.
— За вас ще бъда и Жилбер, и Бозир — каза сериозно синьото домино.
— Ох! — изстена Никол.
— Не искам от вас да ме обичате, разберете това, моля ви да приемете живота такъв, какъвто ще го направя аз, което ще рече сбъдване на всичките ви прищевки, стига само от време на време да ги съгласувате с моите. Впрочем ето едно мое желание.
— Какво?
— Черното домино, което виждате, е германец, един от приятелите ми.
— Аха!
— Един лукав човек, който ми отказа да дойде на бала поради мигрена.
— И на когото вие казахте, че също няма да дойдете?
— Точно така.
— Той е с една жена?
— Да, но не я познавам. Ще ги приближим, нали? Ще се престорим, че сте германка: няма да продумате нито дума, да не би да разбере по акцента ви, че сте чиста парижанка.
— Много добре. А вие ще го озадачите?
— О, уверявам ви. Хайде, започнете да ми го сочите с края на ветрилото си.
— Така?
— Да, много добре. И ми говорете на ухото.
Олива се подчини с покорство и интелигентност, които очароваха придружителя й.
Черното домино, обект на тази демонстрация, се обръщаше с гръб към залата, разговаряше с дамата, която го придружаваше. А тя, чиито очи блестяха под маската, забеляза жеста на Олива.
— Погледнете, Ваша светлост, там има две маски, които ни наблюдават — съвсем тихо каза тя.
— Ах, не се плашете от нищо, графиньо, невъзможно е да ни познаят. Разчитайте на мен, след като сме поели гибелния път, оставете ме да ви повторя, че никоя снага не е била и не е очарователна като вашата, никой поглед не е така блестящ, позволете да ви кажа…
— Всичко, което се казва зад маска.
— Не, графиньо, всичко, което се изрича под…
— Продължавайте, но ще се обречете на вечни мъки в ада… А освен това съществува и по-голяма опасност — шпионите биха ни чули.
— Двама шпиони! — възкликна покъртен кардиналът.
— Да, ето ги, че се решават, приближават.
— Добре си преправете гласа, графиньо, ако ви заговорят.
— Вие също, Ваше високопреосвещенство.
Олива и нейното синьо домино наистина се приближаваха. Синьото домино се обърна към кардинала:
— Маска!
Той се наведе към ухото на Олива, която му отговори с утвърдителен знак.
