— Какво искаш? — попита кардиналът, преправяйки гласа си.
— Дамата, която ме придружава, ме натовари да ти отправя няколко въпроса — отговори синьото домино.
— Хайде, бързо — каза господин Дьо Роан.
— И те да бъдат много неделикатни — добави с приятен глас госпожа Дьо ла Мот.
— Толкова неделикатни, че ти, любопитна жено, няма да ги чуеш.
И той отново се наведе над ухото на Олива, която повтори ролята си. Тогава непознатият на безукорен немски отправи към кардинала въпроса:
— Ваша светлост, влюбен ли сте в жената, която ви придружава?
Кардиналът потрепери:
— Ваша светлост ли казахте?
— Да, Ваша светлост.
— Вие се лъжете! Не съм този, за когото ме мислите!
— О! И още как, господин кардинал, не отричайте, безполезно е, наистина дори аз не бих ви познал, но дамата, на която служа за кавалер, ми възложи да ви кажа, че ви познава отлично.
Той се наклони към Олива и й каза съвсем тихо:
— Направете знак „да“ и всеки път, когато ви стисна ръката, правете същия знак.
Тя се покори.
— Учудвате ме! Коя е дамата, която придружавате? — бързо отговори кардиналът.
— Ах, Ваша светлост, мислех, че вече сте я познали. Тя ви позна. Вярно е, че ревността…
— Госпожата ме ревнува? Мен? — възкликна кардиналът.
— Ние не казваме това! — рече непознатият с известно високомерие.
— Какво казва този там? — живо попита госпожа Дьо ла Мот, която този диалог на немски, тоест на неразбираем за нея език, дразнеше в най-висша степен.
— Нищо, нищо.
Госпожа Дьо ла Мот тупна нервно с крак.
— Госпожо, една дума от ваша страна, моля ви, и обещавам да ви позная по тази единствена дума — се обърна кардиналът към Олива.
Господин Дьо Роан говореше на немски, Олива не разбра нито дума и се наклони към синьото домино.
— Настоятелно ви моля, госпожо, не говорете — каза синьото домино.
Тази тайнственост подразни любопитството на кардинала. Той добави:
— Какво? Една-единствена немска дума! Това едва ли би компрометирало госпожата?
Синьото домино, което си даваше вид, че е приело нарежданията на Олива, възрази бързо:
— Господин кардинал, ето точно думите на госпожата: „Този, чийто спомен не е винаги жив, този, чието въображение не замества непрекъснато любимия обект, той не обича, той не би имал право да настоява.“
Кардиналът изглеждаше потресен от тези думи. Цялото му поведение в най-висша степен изразяваше изненадата му, почитта и екзалтацията от предаността, после ръцете му се отпуснаха.
— Но това е невъзможно — промърмори той на френски.
— Какво впрочем е невъзможно? — извика госпожа Дьо ла Мот, която улови жадно тези единствени думи, изпуснати на френски в целия разговор.
— Нищо, госпожо, нищо.
— Ваша светлост, мисля, че наистина ме карате да играя жалка роля — каза тя ядосана.
И пусна ръката на кардинала. А той не само че не я взе отново, но, изглежда, дори не забеляза това, така силно бе ангажирано вниманието му от германката.
— Госпожо, словата, които кавалерът ви ми каза от ваше име… това са немски стихове, които прочетох в една може би позната и на вас къща? — обърна се кардиналът към последната, все така непреклонна и неподвижна зад сатенената си завеса.
Непознатият стисна ръката на Олива.
— Да — кимна тя с глава.
Кардиналът трепна и попита с известно колебание:
— Този дом не се ли нарича Шьонбрун45?
— Да — потвърди Олива.
— Те бяха записани върху една маса от черешово дърво със златно шило от августейша ръка?
— Да — отново потвърди с глава Олива.
Кардиналът замълча. Нещо в него се разбунтува. Той се олюля и протегна ръка, търсейки опора. Госпожа Дьо ла Мот очакваше на две крачки от него резултата от странната сцена. Ръката на кардинала намери тази на синьото домино.
— И ето продължението — промълви той. — „Този, който навсякъде вижда любимия лик, който го открива в едно цвете, в парфюм зад непроницаемо було, той може да мълчи, гласът му е стаен в сърцето, за да бъде щастлив, достатъчно е да го чуе едно друго сърце.“
— Ах, та тук се говори на немски — чу се изведнъж бодър младежки глас от групата, която се бе присъединила към кардинала. — Я да видим. Вие, маршале, разбирате немски, нали?
— Не, Ваше височество.
— А вие, Шарни?
— О, да, Ваше височество.
— Господин граф Д’Артоа! — каза Олива, притискайки се към синьото домино, защото четирите маски напираха към нея малко дръзко.
В този момент оркестърът гръмна с шумни фанфари и прахът от паркета, пудрата от прическите се вдигнаха като облак в цветовете на дъгата над запалените полилеи, които със светлината си позлатяваха този облак от амбра.
В раздвижването, което предизвикаха маските, синьото домино усети, че го блъскат, и каза с властен глас:
— Внимавайте, господа!
— Господине, виждате, че ни блъскат, извинете, госпожи — възрази все още маскираният принц.
— Да тръгваме, да тръгваме, господин кардинал — пошушна съвсем тихо госпожа Дьо ла Мот на кардинала.
Изведнъж качулката на Олива бе закачена и дръпната назад от невидима ръка, развързаната й маска падна, лицето й за миг се разкри в полумрака в партера под първата ложа.
Синьото домино нададе престорено тревожен вик, а Олива — вик на ужас. Три-четири възгласа на учудване отговориха на първите два вика.
Кардиналът щеше да припадне. Ако паднеше в този момент, то той щеше да падне на колене. Госпожа Дьо ла Мот го подкрепи. Вълна от маски, повлечени от течението, отдели граф Д’Артоа от кардинала и от госпожа Дьо ла Мот.
Синьото домино, което бързо като светкавица поставяше качулката на Олива и завързваше маската й, се приближи до кардинала и стискайки му ръка, каза:
— Това, господине, е непоправимо нещастие, виждате, че честта на тази дама е във ваши ръце.
— Ох, господине, господине… — изстена кардиналът, покланяйки се. И изтри плувналото си в пот чело с кърпичка, която трепереше в ръката му.
— Бързо да си отиваме — каза синьото домино на Олива.
Те изчезнаха.
Госпожа Дьо ла Мот си каза: „Сега знам какво кардиналът считаше за невъзможно — той взе тази жена за кралицата и ето ефекта, който направи тази прилика между двете жени. Добре! Ето още едно наблюдение за тайно съхраняване.“
— Желаете ли да напуснем бала, графиньо? — попита господин Дьо Роан с изтощен глас.
— Както обичате, Ваше високопреосвещенство — отговори спокойно Жана.
— Няма нищо интересно, нали?
— О, не. Вече няма.
