— Ами… да — отговориха мнозина.
— Е, да, но съм се лъгал.
— В какво?
— В това, че много неща се вършат без мен.
Нов знак на банкера, нови възражения от страна на присъстващите съдружници.
— Достатъчно е, че знам, и лицемерните приятели ще бъдат наказани — заяви Бозир.
Той потърси шпагата си, но намери само джобчето, което бе пълно с луидори. То звънна издайнически.
— Ах! Ах! — възкликнаха две дами. — Тази вечер господин Бозир е с добра наличност.
— Ами да! — каза лукаво банкерът. — Струва ми се, че и да е изгубил, то не всичко е проиграл, и ако е изменил на правилата, то това не е непоправимо. Хайде, залагайте, скъпи рицарю.
— Благодаря! — отговори рязко Бозир. — Щом като всеки пази каквото има, аз също пазя.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — му пошепна един от комарджиите.
— След малко ще разясним — отговори Бозир.
— Впрочем играйте! — настоя банкерът.
— Един обикновен луидор — подсказа една дама, докосвайки Бозир по рамото, за да се доближи колкото е възможно по-близо до джоба му.
— Играя само на милиони — каза дръзко Бозир. — И наистина не намирам за подходящо това, че тук се играе за нищожни луидори. За милиони! Хайде, господа от „По дьо Фер“, след като се отнася до милиони, хайде, долу мизите от по един луидор! Милиони, милионери! Залагайте милиони!
Бозир бе достигнал онази степен на екзалтация, която тласка човека зад пределите на здравия разум. Опиянение, по-опасно от това, до което се стига и с най-възбуждащото вино. Изведнъж получи изотзад удар в краката, достатъчно силен, за да го спре внезапно. Той се обърна и видя до себе си едно широко лице с цвят на маслина, сурово и сипаничаво, с черни очи, блестящи като горящи въглени.
На гневния жест на Бозир тази странна особа отвърна с церемониален поздрав и с поглед, остър като рапира.
— Португалецът! — продума Бозир, поразен от този поздрав на човека, който току-що и неочаквано го удари.
— Португалецът! — повториха дамите, които зарязаха Бозир, за да полетят около чужденеца.
Този португалец наистина беше любимото момче на дамите, на които той, под претекст че не говорел френски, неизменно носеше лакомства, понякога загънати в касови бележки за по петдесет до шестдесет ливри.
Бозир познаваше този човек като един от съдружниците. Португалецът винаги губеше от постоянните посетители на игралния дом. Той определяше мизите си в размер на сто ливри седмично и редовно посетителите отнасяха стоте му ливри.
Бозир, получил лекия ритник, който португалецът току-що му бе нанесъл по прасците, изчака, премълча и седна.
Португалецът се включи в играта, постави на масата двадесет луидора и след двадесет удара в продължение на петнадесет минути той бе лишен от двадесетте си луидора от шест алчни комарджии, които за момент забравиха острите нападки на банкера и на останалите съучастници в измамата.
Часовникът удари три часът сутринта, Бозир допиваше чашата си.
Влязоха двама лакеи, банкерът пусна парите в двойното дъно на масата, защото правилата на сдружението бяха така подпечатани с доверието към членовете, че никога един от тях не можеше да владее изцяло фондовете му.
В края на сеанса парите падаха през малък отвор в двойното дъно на масата, а към правилата имаше такова допълнение, че банкерът никога да не посегне на парите и никога да не може да носи със себе си пари. Което означаваше, че му се забраняваше да натика двадесетина луидора в ръкавите си и че сдружението си запазваше правото да го обискира и да вземе златото, което би успял да пусне в джоба си.
Лакеите донесоха на членовете на кръжока наметалата, мантиите и шпагите им; много от щастливите комарджии предлагаха ръка на дамите, изгубилите си придаваха важност в столовете на колела, все още модерни в тези тихи квартали, и нощта настъпваше в игралния салон.
Бозир също си поставяше доминото така, като че ще предприеме най-дългото пътуване, но не бе прекосил още първия етаж, когато вратата се затвори, карети, подвижни столове и пешеходци изчезнаха в мрака, а той се върна в салона, където дванадесет от съдружниците също се връщаха.
— Най-после ще се обясним — каза Бозир.
— Запалете лампите си и не говорете така високо — каза строго и на добър френски португалецът, който от своя страна запали свещ на масата.
Бозир промърмори нещо, на което никой не обърна внимание. Португалецът седна на мястото на банкера; огледаха дали капаците, завесите и вратите бяха добре затворени; тихо насядаха, с лакти, подпрени върху покривката, ужасно любопитни.
— Имам да направя едно съобщение — обяви португалецът. — За щастие дойдох навреме, защото тази вечер господин Дьо Бозир ужасно го сърби езикът и беше невъздържан…
Бозир имаше желание да изкрещи.
— Хайде, мирувай! — продължи португалецът. — Без празни приказки, които са повече от неблагоразумни. Узнали сте за идеята ми — това добре. Вие сте човек с въображение, може да сте се досетили, но мисля, че честолюбието никога не трябва да превъзхожда интересите.
— Не ви разбирам — обади се Бозир.
— Как не! Господин Дьо Бозир искаше да докаже, че той е открил аферата.
— Каква афера? — запитаха заинтригуваните.
— Аферата за двата милиона! — извика превзето Бозир.
— Два милиона! — възкликнаха съдружниците.
— И първо — избърза да продължи португалецът, — вие преувеличавате, невъзможно е аферата да стигне до тази сума. Веднага ще докажа това.
— Никой тук не знае какво искате да кажете — намеси се банкерът.
— Да, но всички очакваме да чуем — добави друг.
— Говорете пръв — предложи Бозир.
— Много бих искал — каза португалецът.
Той си наля голяма широка купа бадемово питие, което спокойно изпи, без да промени поведението си на бездушен човек:
— Знайте, не казвам това за господин Дьо Бозир, но колието не струва повече от един милион и петстотин ливри!
— А… ако се отнася до колие — рече Бозир.
— Да, господине, това не е ли вашата афера? — попита португалецът.
— Може би.
— Сега ще се прави на потаен, след като беше недискретен.
Португалецът вдигна рамене.
— Със съжаление ви виждам да ми говорите с тон, който не ми харесва — каза Бозир в позата на петел, който се изправя на шиповете си.
— Внимавайте! Внимавайте! — рече португалецът, студен като мрамор. — После ще кажете това, което ще кажете, но преди всичко аз ще ви кажа, каквото имам да казвам, а времето е малко. Защото трябва да знаете, че посланикът ще пристигне най-късно след осем дни.
— Нещата се усложняват — събралите се потрепваха с пръсти от любопитство: колието, един милион и петстотин хиляди, един посланик… какво бе всичко това?
— С две думи, ето какво — каза португалецът, — господата Бьомер и Босанж са изработили и предложили на кралицата едно колие от диаманти, което струва един милион и петстотин хиляди ливри. Кралицата е отказала да го приеме. Спестените пари е обещала за държавна помощ. Бижутерите не знаят какво да го правят. Те са много затруднени, понеже това колие може да бъде купено само от богат крал. Е, добре! Аз намерих кралската особа, която ще закупи това колие и ще го извади от желязната каса за
