подробностите.
И тъй като доминото й пречеше, а корсетът стягаше снагата й, тя влезе в спалнята си, бързо се разсъблече, надяна пеньоар, подплатен с коприна. Полугола, трепереща под сатена, усети милвани гърдите си, снагата и бедрата си, нежни и чувствителни, закътани в диплите на късата роба, и възбудена заизкачва стъпалата със свещ в ръка.
Свикнала със самотата, уверена, че може да не се смущава от погледа дори на един-единствен прислужник, тя подскачаше от стая в стая, като оставяше на свистящия под вратите вятър да развява изящния й пеньоар. А когато, за да отвори някое чекмедже, тя вдигаше ръка, когато робата се разтваряше и свличаше така, че оставяше да се види бялата извивка на рамото до началото на ръката, обагряна от ярката светлина, характерна за четката на Рубенс, тогава невидимите духове, спотаени под нарисуваните образи, подслонени зад нарисувани пана, сигурно ликуваха, че си имат такава господарка, която мислеше, че ги притежава.
Вече изморена, задъхана от това препускане, със свещ, три четвърти изгоряла, тя влезе в спалнята, покрита със син сатен, обсипан с избродирани призрачни цветя.
Бе видяла всичко, преброила бе всичко, всичко бе погалила с поглед и с ръка, повече нямаше на какво да се възхищава освен на самата себе си. Постави свещта върху кръгла севърска масичка със златен бордюр и изведнъж погледът й се спря на един мраморен Ендимион48, нежна и сладострастна фигура от Бушардон, който, опиянен от любов, се надвесваше над постамент от червено- сив порфир.
Затвори вратата и спусна балдахина пред нея, дръпна плътните завеси, върна се пред статуята и впи поглед в този красив любовник на Феба, който я даряваше с последната целувка, възнасяйки се към небето.
Аленият огън, превърнал се в жарава, стопляше тази стая, където всичко оживяваше с изключение на радостта.
Жана почувства как краката й бавно потъват в мекия вълнен хаф на килима, почувства краката си да треперят и да се подгъват, почувства да я обхваща слабост, която не бе от умора, тя притискаше гърдите й, клепачите й с изтънчената нежност на любовното докосване; това бе една топлина, различна от тази на жарта в огнището, разливаща се нагоре — от краката по тялото — и изкачвайки се, изстискваше от вените й всичката живителна енергия, която при животното наричат влечение, а при човека — любов.
По време на изживяването на тези странни усещания Жана забеляза, че самата тя се намира в една ниша зад Ендимион. Робата й се бе свлякла от раменете върху килима, нежната батиста, повлечена от по- тежкия сатен, се плъзна до средата на белите й закръглени ръце.
Две черни очи, смирени от слабост, блестящи от желание — очите на Жана, — поразиха до най- потайните дълбини на сърцето самата нея, тя се видя красива, почувства се млада и пламенна, разбра, че нищо от това, което я обкръжаваше, дори Феба, не бе достойно да бъде обичано така, както заслужаваше тя. Пристъпи към мрамора, за да види дали Ендимион се вълнува и дали заради една смъртна би презрял богинята.
Това чувство я опиваше, тя склони глава на рамото му с непознат трепет, опря устни до вълнуващата му плът и тъй като не бе престанала да къпе погледа си в очите, които я зовяха от огледалото, изведнъж усети очите си изморени, главата й се отпусна с въздишка и тя падна безжизнена и заспала върху леглото, а завесите му се сведоха над нея.
Свещта трепна с последна светлинка от лоното на разтопения восък, после заедно с последната искрица светлина разпиля и сетния си аромат.
27.
„Академията“ на господин Дьо Бозир
Бозир бе възприел буквално съвета на синьото домино и отиде в това, което се наричаше негова академия. Гордият приятел на Олива, примамен от огромното число два милиона, повече се опасяваше от нещо като изключване, което колегите му бяха скроили тази вечер, като не го уведомиха за един толкова изгоден план.
Той знаеше, че хората от „академията“ не могат да се похвалят с добросъвестност, и това за него беше основание да бърза — там винаги дори случайно отсъстващите са ощетени, а още повече, когато другите се възползват от отсъствието им.
Сред членовете на „академията“ Бозир си бе създал репутация на ужасен човек. Това не бе нито учудващо, нито непонятно. Бозир бе на младини полицейски пристав, носил бе униформа, бе съумявал да постави едната си ръка на кръста, а другата върху дръжката на шпагата. Той имаше привичката при най- малката обида да нахлупи върху очите си шапката, във всеки случай жест, който за не особено смелите беше страшен, особено ако тези хора имаше защо да се страхуват от дуел или от любопитството на правосъдието.
Следователно Бозир смяташе да отмъсти за непочтителното отношение, проявено към него, заплашвайки събратята си от тайния игрален дом на улица „По дьо Фер“.
От вратата „Сен Мартен“ до църквата „Сен Сюлпис“ беше далече, но Бозир беше богат, метна се в един кабриолет и обеща петдесет су на кочияша, тоест една ливра бакшиш — съгласно тарифата от онова време нощният курс струваше колкото дневния в наши дни.
Конете бързо поеха. Бозир си придаде малко ядосан вид и поради липсата на шапка, каквато нямаше, понеже беше с домино, и липсата на шпага той придаде на лицето си доста свадлив израз, за да хвърли в безпокойство всеки закъснял минувач.
Влизането му в „академията“ предизвика известна сензация.
Там, в първия салон, хубав салон, целият в сиво, с полилеи и много игрални маси, имаше двадесетина комарджии, които пиеха бира и сироп, усмихвайки се с крайчеца на устата си на седем-осем, ужасно наплескани с белила и червила, следящи играта жени.
На главната маса играеха „фараон“, мизите бяха нищожни, а оживлението съответстваше на мизите. При пристигането на доминото, което мачкаше капюшона си, пъчейки се в диплите на наметалото, няколко дами започнаха да се хилят — полуподигравка, полушега. Господин Бозир беше конте и жените не го измъчваха много.
Обаче той приближи така, като че нищо не бе чул, нищо не бе видял, и стигнал до масата, мълчаливо изслуша една забележка за лошото си настроение.
Един от комарджиите, стар съмнителен финансист с добродушен израз на лицето, бе първият, който се обади и предизвика Бозир.
— Дявол да го вземе, рицарю, вие идвате от бала със странна физиономия — подметна смелчагата.
— Наистина — потвърдиха дамите.
— Охо, рицарю, доминото не ви ли стяга главата? — попита друг комарджия.
— Не, доминото не ми пречи — отвърна грубо Бозир.
— Така! Точно така! — продължи банкерът, който подрънкваше дванадесетина луидора. — Господин рицарят Дьо Бозир ни измени, нима не виждате, че е бил на бала в Операта и че някъде около Операта е намерил добра миза и че е изгубил?
Едни се смееха, други го съжаляваха, а жените му съчувстваха — всеки според характера си.
— Не е вярно, че съм изменил на приятелите си — възрази Бозир, — аз не съм способен на измени. Изгодно е на някои хора измежду познатите ми да изменят на приятелите си.
— Какво искате да кажете, скъпи рицарю? — попитаха двама-трима от съдружниците му.
— Знам аз какво искам да кажа — отвърна Бозир.
— Но на нас това не ни е достатъчно — забеляза старецът с доброто настроение.
— Това вас не ви засяга, господин финансист — прибързано и неуместно възрази Бозир.
Един доста изразителен поглед на банкера предупреди Бозир, че думите му бяха неуместни. И действително в тази аудитория не трябваше да се поставя граница между тези, които плащат, и онези, които прибират парите. Бозир разбра това, но той вече се беше хвърлил, а престорено смелите спират по- трудно от доказано храбрите.
— Мислех, че тук имам приятели — продължи той.
