— Тогава, ако аз знаех кои са, и вие вече щяхте да знаете.
— Господин кардинал, казвам ви, вие познавате тези дами.
— Не.
— Още едно „не“ и ще ви нарека лъжец.
— Ах, но аз отмъщавам за оскърбление.
— И как, моля ви?
— Целувайки.
— Господин посланикът в двореца във Виена! Господин големият приятел на императрица Мария- Терезия! Струва ми се, че — освен ако съвсем не е сходен — би трябвало да познаете портрета на вашата приятелка.
— Е, добре! Да видим кога е било това, кога съм познавал императрица Мария-Терезия и докъде ще ни доведе това!
— Дотам, че познавайки портрета на Мария-Терезия, вие трябва да сте се усъмнили в някои жени, на които може да принадлежи портретът.
— Но защо смятате, че знам това? — запита доста разтревожен кардиналът.
— Ами… защото не е много обичайно да се види портрет на майка — защото, забележете, този портрет е на майка, а не на императрица — в други ръце освен в ръцете на…
— Спрете!
— Освен в ръцете на дъщеря…
— Кралицата! — възкликна Луи Роан с такава естествена интонация, която измами Жана. — Кралицата! Нейно величество е идвала при вас!?
— И какво? Вие, господине, не се досетихте, че това е била тя?
— Боже мой! Не! — отговори кардиналът с изключително чистосърдечен тон. — Не. Във Виена е прието портретите на царуващите принцове да се предават от семейство на семейство. Така аз например не съм нито син, нито дъщеря, нито дори роднина на Мария-Терезия, добре, но имам у себе си неин портрет…
— У себе си, Ваше високопреосвещенство?
— Вземете — каза студено кардиналът.
Той извади от джоба си табакера и я показа на смутената Жана.
— Виждате добре — добави, — след като имам този портрет, аз, който, както ви казах, нямам честта да бъда от императорското семейство, значи, че и друг като мен би могъл също да го забрави при вас, без да бъде от августейшия австрийски дом.
Жана мълчеше. Тя имаше инстинктите на роден дипломат, но все още й липсваше опит.
— Значи според вас кралица Мария-Антоанета е тази, която ви е посетила? — продължи принц Луи.
— Кралицата и още една дама.
— Госпожа Дьо Полиняк?
— Не зная.
— Госпожа Дьо Ламбал?
— Една млада дама, много красива и много сериозна.
— Госпожица Дьо Таверне може би?
— Възможно е, не я познавам.
— Тогава, ако Нейно величество ви е направила визита, ето ви уверена в протекцията на кралицата. Това е голяма крачка към сполуката ви.
— Надявам се, Ваше високопреосвещенство.
— Нейно величество, извинете ме за този въпрос, беше ли великодушна към вас?
— Ами тя ми даде стотина луидора, мисля.
— Охо! Нейно величество не е богата, особено понастоящем.
— Това удвоява признателността ми.
— А засвидетелства ли ви някакъв по-специален интерес?
— Доста жив.
— Следователно всичко е добре — каза прелатът замислен, забравил протежираната, за да мисли за покровителката, — остава ви да направите само едно…
— Какво?
— Да проникнете във Версай.
Графинята се усмихна.
— Ах, нека не се залъгваме, графиньо, в това е истинското затруднение.
Графинята пак се усмихна, но много по-многозначително от първия път.
Кардиналът от своя страна също се усмихна.
— Наистина вие, провинциалистите, вие никога в нищо не се съмнявате. Видели сте Версай с желязната врата, която всеки отваря, и стълби, които изкачва, но си въобразявате, че всеки отваря тези врати и изкачва тези стълби. Видели ли сте вие, графиньо, всички чудовища от мрамор или от олово, които украсяват парка и терасите на Версай?
— Да, да, ваша светлост.
— Грифони, химери, горгони, вампири и други злосторни гадини — има ги със стотици. Тогава представете си десет пъти по-зли живи зверове между принцовете и благодеянията им, вие не сте виждали чудовища, създавани сред цветята на градината и минувачите.
— Ваше високопреосвещенство би ли ми помогнал да премина през редиците на тези чудовища, ако преградят пътя ми?
— Ще се постарая, но ще имам много неприятности. И първо, ако произнесете името ми, ако разкриете талисмана ми до края на второто си посещение, то ще стане безполезно за вас.
— За щастие аз съм защитена от непосредствената закрила на кралицата и ако проникна във Версай, ще проникна с добър ключ — каза графинята.
— Какъв ключ, графиньо?
— Аа! Господин кардинал, това е моята тайна… Не, мамя се, ако това беше моя тайна, бих ви я казала, защото не искам да имам нищо скрито от най-любезния си покровител.
— Съществува едно „но“, графиньо?
— Уви! Да, Ваше високопреосвещенство, има едно „но“, но тъй като това не е моя тайна — трябва да я пазя. Достатъчно е да знаете… че утре ще отида във Версай и ще бъда приета. Имам основание да се надявам да бъда добре приета, Ваше високопреосвещенство.
Кардиналът погледна младата жена, чиято самоувереност му се струваше малко като пряк резултат от първото приближаване към вечерята.
— Графиньо, ще видим дали ще влезете — каза той със смях.
— Вие ще стигнете в любопитството си дотам, че ще накарате да ме следят?
— Именно.
— Не се отказвам.
— Да… В интерес на вашата чест е вие, графиньо, да влезете във Версай.
— В малките апартаменти — да, Ваша светлост.
— Уверявам ви, графиньо, че за мен вие сте жива загадка. Вие ме мислите за мъж с вкус, нали?
— Да, наистина, ваша светлост.
— Е, добре! Тъй като съм на колене пред вас, тъй като вземам и целувам ръката ви, вие няма да помислите, че поставям устните си върху нокът на звяр или ръката си върху опашката на люспеста риба.
— Умолявам ви, Ваше високопреосвещенство, да си спомните, че не съм нито обикновена кокетка, нито оперетна дамичка, ще рече, аз изцяло принадлежа на себе си, когато не принадлежа на съпруга си, и че чувствайки се равна на всеки човек в това кралство, ще избирам свободно или спонтанно деня, в който ще пожелая харесалия ми мъж. И тъй, Ваше високопреосвещенство, уважавайте ме малко по този начин, за да си мисля, че почитате благородничеството, към което принадлежим и двамата.
Кардиналът се изправи.
— И тъй, вие искате да ви обичам сериозно.
