Колието на кралицата

— Слушам!

Именно в този момент слугата, настанил се в нишата, разположена срещу прозорците, видя, че единият от двамата събеседници изчезна.

Това беше господин Бозир, който излезе със сако без пешове, зад него шпагата му се олюляваше безсрамно дръзко, а пък ризата му се издуваше под сакото както по времето на Луи XIII.

Докато нехранимайкото навлизаше в улица „Сена“, Олива написа набързо върху лист хартия следното, което накратко описваше целия този епизод:

Мирът е подписан, подялбата е направена, балът се приема. В два часа ще бъда в операта. Ще бъда с бяло домино, а върху лявото рамо — панделка от синя коприна.

Олива нави хартията на парче от фаянсово гърне, подаде глава през прозореца и изхвърли бележката на улицата. Прислужникът връхлетя върху плячката си, прибра я и избяга.

Почти сигурно беше, че на господин Бозир му оставаха не повече от тридесет минути за завръщане, следван от две момчета шивачи, които носеха две изискани домина, каквито изработваха в Капуцин-Мажик, при добрия майстор, доставчик на Нейно величество кралицата и на почетните дами; и това — срещу осемнадесет луидора.

23.Малката къща

Оставихме госпожа Дьо ла Мот на вратата на големия дом, проследяваща с поглед колата на кралицата, която бързо бе изчезнала от погледа й. Когато силуетът й престана да се вижда, когато шумът стана съвсем неясен, Жана от своя страна се качи в затворената си кола и се върна у дома си, за да вземе домино и една маска и в същото време да види дали не се е случило нещо ново в дома й.

Госпожа Дьо ла Мот си бе обещала за тази блажена нощ освобождаване от всички преживени през деня вълнения. Тя бе решила веднъж, като силна жена, каквато беше, да се престори на момък — казано грубо, но изразително — и да отиде съвсем сама да вкуси от удоволствията на неизвестното. Но една пречка я очакваше на първата стъпка, която правеше по този път, толкова съблазнителен за живото и дълго време потискано въображение. Наистина при портиера я чакаше прошарен мъж.

Прошареният беше от хората на принц Дьо Роан, вестоносец на Негово високопреосвещенство. Носеше бележка със следния текст:

Госпожо графиньо,

Без съмнение не сте забравили, че има да уреждаме заедно някои дела. Сигурно имате добра памет, а аз никога не забравям това, което ми е харесало.

Имам честта да ви очаквам там, където приносителят на настоящата бележка ще ви отведе, ако пожелаете.

Писмото беше подписано с епископския кръст. Госпожа Дьо ла Мот, объркана от този неочакван обрат, се замисли за момент и с онази стремителна решителност, характерна за нея, каза:

— Качете се с кочияша ми или му дайте адреса.

Прошареният се качи при кочияша, а госпожа Дьо ла Мот — в колата.

Десет минути бяха достатъчни, за да отведат графинята до входа на предградието Сен Антоан при едно укрепление, засипано наскоро. Големи дървета, стари като самото предградие, скриваха от всички погледи една от онези красиви къщи, строени по времето на Луи XV, с външен вид в стила на XVI век и с несравнимия комфорт на XVIII век.

— О, „една малка къщичка“ — промърмори графинята. — Съвсем естествено е от страна на един велик принц, но твърде оскърбително за една представителка на фамилията Валоа. В края на краищата!

Тази дума, отстъпването от която предизвика въздишка, а нетърпението — възклицание, разкриваше всичко, което дремеше в съзнанието й от ужасно честолюбие и луда алчност.

Но тя нямаше да прекрачи прага на този богат дом, ако не бе взела решението си.

Водеха я от стая в стая, сиреч от изненада към изненада, докато стигна до малка трапезария в най- изискан стил. Там завари кардинала сам и в очакване. Негово високопреосвещенство прелистваше книжки, които много приличаха на колекция от онези памфлети, които валяха с хиляди по онова време, когато вятърът духаше откъм Англия или откъм Холандия.

При появата й той се изправи.

— Аа! Ето ви и вас. Благодаря, госпожо графиньо.

Приближи, за да й целуне ръка. Графинята отстъпи с презрителен и обиден вид.

— Какво има! Какво ви е, госпожо? — изненадан възкликна кардиналът.

— Вие, Ваше високопреосвещенство, не сте свикнали да виждате подобно поведение у жените, на които оказвате честта да ги каните тук, нали?

— Ах, госпожо графиньо!

— Намирам се във вашата „малка къща“, нали, Ваша светлост? — графинята, се огледа с изразителен поглед.

— Но, госпожо…

— Надявам се, Ваша светлост, че ще благоволите да си спомните в каква обстановка съм родена. Надявам се Ваше високопреосвещенство да благоволи да си спомни, че ако Господ ме е сторил бедна, то той ми е оставил поне достойнството на ранга ми.

— Хайде, хайде, графиньо, пък аз ви мислех за разумна жена — отговори кардиналът.

— Вие, както изглежда, монсеньор, наричате разумна всяка равнодушна жена, която се смее на всичко, дори на безчестието, но моля за извинение Ваше високопреосвещенство, тези жени аз съм свикнала да ги наричам с друго име.

— Съвсем не, графиньо. Лъжете се, аз наричам разумна всяка жена, която слуша, когато й говорят, и не говори, преди да е изслушала.

— Слушам, хайде.

— Имах да говоря с вас за сериозни неща.

— И затова ме доведохте в една трапезария!

— Ами, да. Нима бихте желали да ви чакам в някой будоар, графиньо?

— Разликата е деликатна. Бъдете сигурен, Ваше високопреосвещенство, че ценя високо тази чест.

— Ах, вие сте очарователна, когато се смеете, не бих си пожелал нищо по-добро от това винаги да ви виждам засмяна! Но сега не се смеете. Ах, не! Не! Стаен е гняв зад тези хубави устни, които разкриват зъбите…

— Не, ни най-малко, Ваша светлост, трапезарията ме успокоява.

— Добре, щом е тъй! И надявам се, че тук ще вечеряте приятно.

— Как, аз ще вечерям приятно? А вие? Аз не съм гладна.

— Как? Госпожо, нима ми отказвате вечерята?

— Не ви разбрах, Ваше високопреосвещенство?

— Чуйте, скъпа графиньо. Ако бяхте по-малко разгневена, бих ви казах, че напразно се сърдите. Това не ви пречи да бъдете очарователна, но тъй като при всеки комплимент рискувам да бъда изпъден, аз се въздържам.

— Вие се боите да не бъдете изпъден? Наистина, Ваше високопреосвещенство, ставате неразбираем.

— Впрочем това, което става, е ясно.

— Извинете смайването ми, Ваше високопреосвещенство.

— Е, добре! Онзи ден вие ме приехте много притеснена, считахте, че живеете в условия, неподходящи за особа от вашия ранг и с вашето име. Това ме застави да съкратя визитата си, а освен това същият претекст ви правеше по-студена в отношението ви към мене. Тогава помислих, че да ви върна във вашата