Тя извади от джоба си шепа златни монети и ги разпиля по цялата стая.
Луидорите се затъркаляха и затрептяха по пода, някои се скриха под мебелите, а останалите продължиха своите маневри до прага. Най-после, изтощени, легнаха върху плоските си страни и релефните им изображения блеснаха като звездички.
Когато Бозир чу металния звън да кънти върху дървенията на мебелите и по плочките на пода в стаята, усети някакво главозамайване, или би трябвало да кажем по-скоро изпита нещо като угризение на съвестта.
— Луидори, двойни луидори! — извика той сломен.
Олива държеше в ръката си друга шепа от този метал. Тя го хвърли в лицето и разтворените ръце на Бозир, който бе заслепен от блясъка му.
— Оо! — възклицаваше той. — Тя е богата, пустата Олива!
— Ето какво ми носи моят занаят! — цинично възрази тя, като същевременно отблъсна със силен замах на обутия си в пантоф крак златото, разпиляно по пода, и Бозир, който бе коленичил, за да го събира.
— Шестнадесет, седемнадесет, осемнадесет — броеше Бозир, задъхан от радост.
— Негодник! — изръмжа Олива.
— Деветнадесет, двадесет и един, двадесет и два…
— Подлец!
— Двадесет и три, двадесет и четири, двадесет и шест…
— Нечестивец!
Дали защото бе чул, или се бе изчервил, без да е чул, Бозир стана.
— Така значи — рече с толкова сериозен тон, че не можеше да има равен по комичност, — така значи, госпожице, вие икономисвате, като ме лишавате от необходимото?
Смутена, Олива не намери какво да каже.
— Така значи, вие ме оставяте да се излагам с износени чорапи, с жълто-червена шапка, с нарязани и изтърбушени подплати на дрехите, докато вие кътате луидори в касичката си. А откъде са тези луидори? От продажбата на вехториите, която въртя, свързвайки тъжната си участ с вашата!
— Безделник! — промърмори Олива. И му хвърли пълен с презрение поглед.
Но той не се смути от него.
— Прощавам не алчността ви, а икономичността ви — каза той.
— А току-що искахте да ме убиете!
— Преди малко имах право, сега щях да сгреша.
— Защо, моля ви?
— Защото сега сте истинска стопанка, вие внасяте в домакинството!
— Казвам ви, че сте негодник!
— Моя малка Олива!
— И да ми върнете златото!
— Ах, скъпа моя!
— Ще ми го върнете, иначе ще ви промуша със собствената ви шпага.
— Олива!
— Да или не?
— Не, Олива, никога няма да се съглася да прободеш тялото ми.
— Не мърдайте или ще сте пронизан! Парите!
— Дай ми я.
— Ах, подлец! Ах, презряна твар! Вие просите, вие ме изнудвате, за да се възползвате от лошото ми поведение! Ах! И това се нарича мъж! Винаги съм ви презирала, всички ви съм презирала, чувате ли? И който дава, и който получава! Всички!
— Този, който дава — продължи важно Бозир, — може да дава, той е щастлив. Аз също съм ви дал нещо, Никол.
— Не искам да ме наричате Никол.
— Пардон, Олива! Та казах значи, аз ви давах, когато можех.
— Малка щедрост! Сребърни обици, шест луидора, две копринени рокли, три бродирани носни кърпички…
— Това е много за един войник.
— Млъкнете! Обиците ги бяхте откраднали от някого, за да ми ги поднесете, луидорите бяхте получили на заем и никога не ги върнахте, копринените рокли…
— Олива! Олива!
— Върнете ми парите, моите пари!
— Какво искате в замяна?
— Два пъти повече.
— Е, добре, съгласен! — рече нехранимайкото. — Ще отида да поиграя комар на улица „Бюси“, ще ти донеса не двойно, а петорно повече.
Той направи две крачки към вратата. Тя го хвана за пеша на прекалено износената дреха.
— Хайде де! Дрехата ми е скъсана! — рече той.
— Толкова по-добре, ще си имате нова!
— Шест луидора! Олива, шест луидора, щастие е, че на улица „Бюси“ банкерите и играчите на бакара42 не са претенциозни по отношение на тоалета.
Олива спокойно хвана и другия пеш на дрехата му и го смъкна. Бозир се вбеси.
— Да изпукат всички дяволи! — изрева. — Ето на, безсрамницата ме съблича. Аз вече не мога да изляза оттук.
— Напротив, ще излезете, и то веднага.
— Би било забавно — без дрехи.
Олива взе от джоба си останалото злато, около четиридесет луидора, и ги заподхвърля в събраните си шепи. Бозир трябва да беше подлудял, коленичи отново и каза:
— Нареждай! Нареждай!
— Ще изтичате до Капуцин-Мажик на улица „Сена“, там продават домина за балове с маски.
— И после?
— Ще ми купите един комплект маска и подходящи чорапи.
— Добре.
— За вас черна, за мен — бяла, от сатен.
— Да.
— И ви давам само двайсет минути за тази работа.
— Ще ходим на бал?
— На бал!
— И ще ме отведете да вечерям на булеварда?
— Разбира се, но при едно условие.
— Какво?
— Ако сте покорен.
— Бягам тогава.
— Какво, още ли не сте тръгнали?
— Ами разходите…
— Имате двадесет и пет луидора.
— Какво? Имам двадесет и пет луидора? Откъде го измислихте пък това?
— Ами тези, дето ги събрахте?
— Но Олива, вие ми ги дадохте.
— Не казвам, че няма да ги имате, но ако ви ги дам сега, няма да се върнете. Хайде, тръгвайте и бързо се връщайте!
— По дяволите, тя е права. Такова ми беше намерението, да не се връщам — каза малко объркан безделникът.
— Двадесет и пет минути, чувате ли ме? — извика тя.
