дадат служба на наместник някъде близо до Париж. После ще накараш да ме издигнат в звание пер Таверне Мезон-Руж. Ще накараш да ме включат в първите редове на ордена. Ще можеш да станеш дук, пер или генерал-лейтенант. След две години, още ще съм жив, ще накараш да ми дадат…
— Стига, стига! — извика гневно Филип.
— О! Ако ти се смяташ за задоволен, аз не съм. Пред теб е животът, а аз имам едва няколко месеца. Тези месеци трябва да ми заплатят за жалкото и посредствено минало. Впрочем няма за какво да се оплаквам. Бог ми даде две деца. Много е за един човек без богатство. Е, ако дъщеря ми не стори нещо за нашата къща, ще го направиш ти. Ти си строителят на храма. В теб виждам великия Таверне, героя. Ти ми вдъхваш уважение и, виждаш ли, това е вече нещо. Вярно е, че твоето държание в двореца е превъзходно. О! Засега не съм виждал нищо по-сполучливо.
— И какво? — попита младият мъж разтревожен, че е хвален от тази змия.
— Твоята линия на поведение е превъзходна. Не си ревнив. Оставяш привидно свободно поле за действие на всички, а ти всъщност се въздържаш. Силно, но това е начинът.
— Не разбирам — каза Филип, все повече и повече засегнат.
— Без скромност, виждаш ли, това е дословно държането на господин Потьомкин, който учуди всички с богатството си. Той е видял, че Екатерина обича лекомислието в любовните си приключения, че ако я остави свободна, тя ще прелита от цвят на цвят, връщайки се на най-плодоносния и на най-красивия, а ако я преследва, тя ще стане недосегаема. Той е определил своето отношение и тъкмо той е правил по-приятен за кралицата всеки нов любимец, на когото се е спирало нейното внимание. Като ги е хвалил, умело е прикривал слабите им страни. Той изморявал владетелката с временни капризи, вместо да я пресища със собствената си привлекателност. Подготвяйки мимолетното властване на тези фаворити, които подигравателно нарекоха Дванайсетте Цезари, Потьомкин направи своето господство вечно, нерушимо.
— Но това са оскърбителни за мен думи — възропта клетият Филип, като гледаше изумен баща си.
Старецът продължи невъзмутимо.
— Според метода на Потьомкин ти обаче грешиш. Той не е изоставял прекалено дълго време надзора си, а ти се отпускаш. Зная много добре, че френската тактика не е като руската…
При тези думи, произнесени с изтънчена престореност, способна да обърка и най-опитните дипломати, Филип, който видя, че баща му е силно възбуден, отвърна само с пренебрежително повдигане на рамене.
— Да, да — спря се старецът, — смяташ, че не отгатвам мислите ти? Ще видиш.
— Да видим, господине.
Таверне скръсти ръце.
— Искаш да ми кажеш, че не подготвяш грижливо своя приемник?
— Моя приемник? — попита пребледнял Филип.
— Искаш да ми кажеш, че не знаеш за постоянните любовни увлечения на кралицата, когато е обхваната от силно чувство, и че при някаква промяна от нейна страна ти не искаш да бъдеш жертван, изместен, както често се случва на кралицата, защото тя не може да обича настоящето и да страда за миналото.
— Разказвате небивалици, господин барон.
Старецът се разсмя зловещо и Филип изтръпна, сякаш чу зов на някакъв зъл дух.
— Ти ще ме накараш да повярвам, че с твоята тактика не уреждаш положението на господин Дьо Шарни.
— Шарни?!
— Да, твоят бъдещ заместник. Човекът, който може, когато се сдобие с власт, да накара да те изпратят на заточение, както ти можеш да изпратиш на заточение Дьо Коани, Дьо Водрьой и други.
Филип почувства, че в главата му нахлува кръв.
— Стига! — изкрещя той. — Стига, господине! — повтори той. — Срам ме е наистина, че ви слушах толкова дълго! Този, който казва, че кралицата е Месалина55, той, господине, е престъпен клеветник.
— Добре! Много добре! — повиши тон старецът. — Имаш право, тъкмо това е твоята роля, но уверявам те, че никой не може да ни чуе.
— О!
— А колкото до Шарни, виждаш, че отгатвам тайните ти. Колкото и хитър да е планът ти, трябва да разбереш, че да проникваме в мислите на другите ни е в кръвта на всички нас от рода Таверне. Продължавай, Филип, продължавай! Ласкай го, подслаждай живота му, утешавай Шарни, помагай му да премине леко и без горчивина от началото до пълното си разцъфтяване и бъди сигурен, че това е благородник, който по-късно в своята благосклонност към теб ще ти се отплати за всичко, което си направил за него.
След тези думи господин Дьо Таверне, горд от своето проницателно изложение, зае позата на доволен от себе си и високомерен мъж. Вбесен, Филип го сграбчи за ръкава и го спря.
— Значи така — изкрещя той, — е, добре, господине, вашата логика е удивителна.
— Отгатнах, нали, а ти ми се сърдиш? Е! Ще ми простиш, защото имам добри намерения. Освен това обичам Шарни и съм доволен, че постъпваш така с него.
— Вашият господин Дьо Шарни е толкова мой любимец, красавец, птиче, над което бдя, че преди малко върхът на тази шпага премина през ребрата му.
Филип посочи шпагата си.
— А? — възкликна ужасен Таверне при вида на искрящите от злоба очи, при новината за дуела. — Нима казваш, че си се бил с господин Дьо Шарни?
— Да! И че съм го пробол със сабята си!
— Велики Боже!
— Ето как се грижа да облекчавам и да щадя моите заместници — добави Филип. — Сега, като знаете, приложете вашата теория към моя начин на действие.
Отчаян, той се опита да избяга. Старецът се вкопчи в ръката му.
— Филип, кажи ми, че се шегуваш.
— Наречете го шега, ако искате, но е вярно.
Старецът вдигна очи към небето, измърмори няколко несвързани думи, остави сина си и изтича в преддверието.
— Бързо, бързо! — извика той. — Конник да отиде бързо при господин Дьо Шарни, който е бил ранен, за да провери как е. Осведомете се за него и не забравяйте да му кажете, че съм ви пратил аз! Този предател Филип е като сестра си! А аз смятах, че се е поправил! О, в моето семейство има само един разумен човек — аз.
36.
Четиристишието на господин Дьо Прованс
Докато всички тези събития ставаха в Париж и във Версай, кралят, спокоен както обикновено, след като бе узнал, че флотът му е победил, а зимата беше към своя край, седеше в кабинета си сред географски карти и чертежи. Мечтаеше да набележи нови пътища по моретата за корабите на Перуз. Леко почукване на вратата го изтръгна от мечтите му, добре подсладени от хубавата закуска. В този миг се чу глас.
— Мога ли да вляза, братко? — попита той.
„Граф Дьо Прованс, нежелан гост, дошъл не навреме“ — измърмори кралят и отблъсна книгата по астрология, която разглеждаше.
— Влезте — отговори той.
Влезе дебел, нисък и червендалест човек, с живи очи, изпълнени с уважение, прекалено голямо за един брат и прекалено откровено за един поданик.
— Не ме чакахте, братко — започна той.
— Не, наистина.
— Безпокоя ли ви?
— Не, но има ли нещо интересно да ми кажете?
— Един слух, толкова смешен, толкова странен…
