— Някакво злословие срещу мен ли? — попита Луи XVI.
— Бог ми е свидетел, че нямаше да се смея, ако е така.
— Тогава срещу кралицата? — попита Негово величество.
— Господарю, представете си, казаха ми нещо сериозно, много сериозно, но не можете да отгатнете.
— Братко, откакто моят възпитател ме караше да се възхищавам на тази ораторска предпазливост като литературна форма в творчеството на мадам Дьо Севине, аз вече не се удивлявам на нея… И така?
— Е, добре, братко! — отвърна граф Дьо Прованс, охладнял малко от грубото отношение. — Казват, че оня ден кралицата е нощувала вън от дома си. Ха-ха-ха! — направи той усилие да се разсмее.
— Ще бъде много лошо, ако е вярно — каза кралят.
— Е, добре, представяте ли си, братко, носи се слух…
— Какъв слух? Къде? Кой?
— Ами глупави, смешни, много странни неща, братко. Всъщност какво е слухът ли? Е, добре, това неуловимо, неразгадаемо същество, което хората наричат слух, твърди, че са видели кралицата подръка с граф Д’Артоа в дванадесет и половина през нощта точно на тази дата.
— Къде?
— Като отивали в къщата на господин Д’Артоа, зад конюшните. Негово величество не е ли чул да се говори за тази голяма глупост?
— Как не, разбира се, братко, чух да се говори за това, нямаше как да не чуя.
— Как, сир?
— Ами вие не направихте ли нещо, за да стигне слухът до мен?
— Аз?
— Да, с едно четиристишие например, публикувано в „Меркюри“.
— Едно четиристишие! — повтори графът, като се изчерви повече, отколкото като влезе при краля.
— Известно е, че музите ви покровителстват.
— Не дотолкова, че…
— Да се съчини четиристишие, което завършва със стиха:
— Аз, сир?!
— Не отричайте, ето подписа под четиристишието, вашият почерк е! Не разбирам много от поезия, но от почерци, о, там съм вещ.
— Сир, една лудост води до друга.
— Господин Дьо Прованс, уверявам ви, че лудост е имало само от ваша страна, и се учудвам, че един философ е извършил подобна лудост.
— Сир, Ваше величество е прекалено строг към мен.
— Око за око, зъб за зъб, братко. Вместо да съчинявате четиристишия, можехте да се осведомите какво е направила кралицата. Аз го проверих и вместо четиристишието срещу нея, следователно срещу мен, можехте да напишете мадригал за снаха си. Или ще кажете, че тази тема не ви вдъхновява, но аз предпочитам лошо писмо в стихове, отколкото хубава сатира. Така е писал и Хораций, вашият любим поет.
— Сир, вие ме смазвате.
— Ако не бяхте сигурен в невинността на кралицата, както съм уверен аз — повтори с твърдост кралят, — то щяхте да направите добре да препрочетете вашия Хораций. Нали той е казал тези хубави думи? Извинете. Произнасям лошо на латински.
— Вие щяхте да го преведете по-изящно, братко, но мисля, че това е смисълът.
Добрият крал, след като даде този урок по-скоро като баща, отколкото като брат, изчака виновният да започне своята защита. Графът обмисли известно време отговора си, но не като човек, който е затруднен, а като оратор, който търси изтънчен изказ.
— Сир — започна той, — колкото и строга да е присъдата на Ваше величество, имам възможност за извинение и надежда за прошка.
— Кажете, брате.
— Вие ме обвинявате, че съм сгрешил, а не че съм имал зъл умисъл, нали?
— Правилно.
— Ако е така, Ваше величество, като човек, който знае, че няма безгрешни хора, ще допусне, че не съм сгрешил безпричинно?
— Никога не бих обвинил вашия голям и възвишен ум, братко.
— Е, добре, сир, как да не сгреша, като чувам всичко, което, разказват? Ние, принцовете, живеем в обстановка на клевета, пропити сме с нея. Не казвам, че съм повярвал, казвам, че са ми казали.
— Добре, щом е така, но…
— Четиристишието? О! Поетите са странни същества и после не е ли по-добре да се отговори с мека критика, която може да бъде предупреждение, отколкото със смръщени вежди? Закана, поставена в стих, не обижда, сир. Не е като памфлетите, за които човек има право да иска от Ваше величество да ги забраните, памфлети като този, който сега ще ви покажа.
— Памфлет!
— Да, сир, трябва ми заповед, за да хвърля в затвора подлия автор на тази низост.
Кралят се изправи внезапно и каза:
— Да видим!
— Не зная дали трябва, сир…
— Разбира се, че трябва, никой в случая не бива да бъде щаден. Имате ли този памфлет?
— Да, сир.
— Дайте го.
Граф Дьо Прованс извади от джоба си един екземпляр от „Историята на Атенаотна“, нещастно доказателство, че бастунът на Шарни, шпагата на Филип и огънят у Калиостро не бяха сторили докрай своето. Кралят хвърли един поглед с бързината на човек, свикнал да чете интересни откъси от книга или вестник.
— Безобразие! — рече той. — Безобразие!
— Виждате, сир, твърдят, че снаха ми е била на сеанса на Месмер.
— Е, добре! Била е там.
— Тя е била там! — извика граф Дьо Прованс.
— С мое разрешение.
— О, сир!
— От присъствието й у Месмер аз не правя извод, че тя не е целомъдрена, тъй като й бях разрешил да иде на площад „Вандом“.
— Ваше величество е позволил на кралицата да отиде на сеанса само за да опита сама…
Кралят тропна с крак. Графът бе произнесъл тези думи тъкмо когато Луи XVI четеше най-обидния за Мария-Антоанета откъс от историята на мнимата криза, на нейните кълчения, на сладострастната й разпуснатост, най-после за всичко, привлякло вниманието от пребиваването на госпожица Олива у Месмер.
