37.
Принцеса Дьо Ламбал
Красива и спокойна, принцеса Дьо Ламбал влезе с открито чело, а разпръснатите букли от високата й прическа се спускаха гордо зад слепоочията, тънките й вежди изпъкваха като две тъмнокафяви черти, сините й големи очи искряха със седефен отблясък, правилният нос, непорочните и едновременно сластолюбиви устни, цялата тази прелест и ненадминато по красота тяло очароваше и вдъхваше уважение. Принцесата носеше у себе си и около себе си нещо, което събужда приятния спомен за добродетели, чар за неземност, която Ла Валиер58 излъчваше, преди да стане фаворитка и после, когато изпадна в немилост.
Когато кралят я видя да идва усмихната и смирена, през него сякаш премина болка. „Уви — помисли си той, — това, което ще излезе от тази уста, ще бъде безапелационна присъда.“
— Седнете, принцесо — рече кралят, като я поздрави.
Господин Дьо Прованс се приближи до нея и целуна ръката й. Кралят придоби съсредоточен вид.
— Какво иска Ваше величество от мен? — попита с ангелски глас принцесата.
— Едно сведение, госпожо, едно точно сведение, братовчедке.
— Чакам, сир.
— Кога придружихте кралицата до Париж? Спомнете си точно.
Господин Дьо Кросън и граф Дьо Прованс се спогледаха изненадани.
— Разбирате, господа — каза кралят, — вие не се съмнявате, но аз още се съмнявам и следователно разпитвам като човек, който се съмнява.
— В сряда, сир — отговори принцесата.
— Извинявайте — продължи Луи XVI, — но искам да зная истината, братовчедке.
— Ще я узнаете, като ме разпитате, сир — отвърна непринудено госпожа Дьо Ламбал.
— За какво отидохте в Париж, братовчедке?
— Ходих при господин Месмер, на площад „Вандом“, сир.
Двамата свидетели потръпнаха, а кралят поруменя от вълнение.
— Сама? — попита той.
— Не, сир, с Нейно величество кралицата.
— С кралицата? Вие казвате с кралицата! — извика Луи XVI, като грабна ръката й.
— Да, сир.
Господин Дьо Прованс и господин Дьо Кросън се приближиха изумени.
— Ваше величество бе разрешил на кралицата — каза госпожа Дьо Ламбал, — поне така ми предаде Нейно величество.
— Точно така, братовчедке… Вече съм спокоен, защото госпожа Дьо Ламбал не лъже никога.
— Никога, сир — каза кротко принцесата.
— О! Никога! — извика с най-почтителна убеденост господин Дьо Кросън. — Но тогава, сир, позволете ми…
— О, да, позволявам ви, господин Дьо Кросън. Питайте, проучвайте. Моята скъпа братовчедка е на ваше разположение.
Госпожа Дьо Ламбал се усмихна.
— Готова съм — каза тя, — но, сир, изтезанието е отменено.
— Да, отмених го за другите — усмихна се кралят, — но за мен не е отменено.
— Госпожо — каза лейтенантът от полицията, — имайте добрината да кажете на краля какво правихте с Нейно величество при господин Месмер и най-напред как се беше облякла Нейно величество.
— Нейно величество беше с рокля от бисерносива тафта, дълго наметало от бродиран муселин, маншон от хермелин и розова кадифена шапка с големи черни панделки.
Това описание беше съвсем противоположно на външния вид на Олива. Господин Дьо Кросън изрази голямо учудване, граф Дьо Прованс си прехапа устните. Кралят потри ръце в знак на одобрение и попита:
— Какво направи кралицата, като влезе?
— Сир, съвсем точно казвате „като влезе“, защото едва бяхме влезли…
— Заедно?
— Да, сир, заедно. Едва бяхме влезли в първия салон, където никой не можеше да ни забележи, толкова голям беше интересът към магнетичните загадки, и една жена се приближи до Нейно величество, предложи й маска и помоли да не продължава по-нататък.
— Вие спряхте ли се? — попита бързо граф Дьо Прованс.
— Да, господине.
— Не преминахте прага на първия салон? — попита на свой ред господин Дьо Кросън.
— Не, господине.
— И не се отделихте от Нейно величество? — намеси се с известно безпокойство кралят.
— Нито за секунда. Кралицата непрекъснато бе подръка с мен.
— Е, добре! — високо каза изведнъж кралят. — Какво мислите за това, господин Дьо Кросън? Братко, какво ще кажете?
— Това е изключително! — отвърна граф Дьо Прованс, показвайки една веселост, която зле прикриваше досадата му от противоречията.
— Няма нищо свръхестествено тук — побърза да отговори господин Дьо Кросън, когото съвсем естествената радост на краля го караше да изпитва известно угризение. — Казаното от госпожа принцесата не може да бъде друго освен самата истина.
— От което следва… — обади се господин Дьо Прованс.
— Следва, монсеньор, че моите агенти са се излъгали.
— Сериозно ли говорите? — запита малко нервно граф Дьо Прованс.
— Напълно, монсеньор, моите агенти са се излъгали. Нейно величество е направила това, което току-що каза госпожа Дьо Ламбал. Колкото до вестникаря, щом аз вярвам на думите на принцесата, смятам, че този негодник трябва също да бъде накаран да повярва. Ще изпратя заповед да го задържат веднага.
Госпожа Дьо Ламбал обръщаше глава с невъзмутимостта на самата невинност, в която нямаше нито любопитство, нито боязън.
— Момент — каза кралят, — момент. Винаги можем да обесим вестникаря. Говорихте за една жена, принцесо, която спряла кралицата на прага на салона. Кажете коя е!
— Нейно величество изглежда, че я познава, сир. Ще кажа дори, тъй като не лъжа изобщо, че Нейно величество направо я познава. Знам го.
— Защото, виждате ли, братовчедке, трябва да разговарям с тази жена, налага се. Там е цялата истина, само там е ключът на загадката.
— Такова е и моето мнение — каза господин Дьо Кросън, към когото кралят се беше извърнал.
— Сплетни… — промърмори граф Дьо Прованс. „Ето една жена — рече си той, — която ми се струва, че ще допринесе за разрешаването на въпроса.“ — Братовчедке — добави после високо, — кралицата довери ли ви, че познава тази жена?
— Нейно величество не ми е доверила, монсеньор. Тя ми разказа.
— Да, да, извинете.
— Брат ми иска да каже — намеси се кралят, — че ако кралицата познава тази жена, вие сигурно знаете и нейното име.
— Това е госпожа Дьо ла Мот Валоа.
— Тази интригантка! — извика с досада кралят.
— Просякиня! — каза графът. — По дяволите! Трудно ще бъде да я разпитаме, тя е хитра.
— И ние ще бъдем хитри — каза господин Дьо Кросън. — Впрочем няма нужда от хитрост след казаното от госпожа Дьо Ламбал. При първата дума на краля…
— Не — прекъсна го потиснат Луи XVI, — лошото обкръжение около кралицата ме отегчава. Кралицата е толкова добра, че при нея се мъкнат всякакви подозрителни хора измежду най-незначителните благородници в кралството.
