ви моля за мен, за мен, разбирате ли? За мен, който не може, не знам защо, но не може да види във ваше лице враг. Накрая, господине, ще получа съгласието ви да унищожите този памфлет, който ще накара една жена да плаче, ще го получа от вас или в името на моята чест, на тази съдбоносна любов, която вие толкова добре знаете, с тази шпага, слаба да ви победи, ще си пробода сърцето.
— А — прошепна Калиостро, като гледаше Филип с очи, прелели от мъка, които сякаш казваха: „А ако бяха всички като вас, аз щях да бъда с тях и те нямаше да загиват.“
— Господине, господине, моля ви, отговорете на молбата ми — помоли Филип.
— Пребройте ги — каза Калиостро след известно мълчание, — пребройте екземплярите и ги изгорете до последния брой.
Филип почувства, че сърцето му сякаш се качи в гърлото. Той изтича до шкафа, извади вестниците, хвърли ги в огъня, стисна топло ръката на Калиостро и каза:
— Сбогом, сбогом, господине, стократни благодарности за това, което направихте за мен.
И той тръгна.
— Аз дължах на брата — каза Калиостро, като го гледаше как се отдалечава — тази награда за това, което е изтърпяла сестрата.
После извика силно:
— Конете ми!
35.
Главата на семейство Дьо Таверне
Докато на улица „Ньов Сен Жил“ се случваха тези събития, господин Дьо Таверне-баща се разхождаше в градината, следван от двама лакеи, които бутаха кресло на колелца.
Тогава във Версай имаше, а може би има и днес, от тези стари дворци с градини, които с раболепното си подражание на вкусовете и идеите на господаря напомняха в умален вид Версай на Льонотър и на Мансар. Много придворни бяха построили в по-малък размер подземни оранжерии, водни басейни и фонтани. Имаше също и параден двор и трианони — всичко в умален вид, тоест всеки басейн бе голям колкото кофа вода. Господин Дьо Таверне беше направил същото, след като Негово величество Луи XVI бе одобрил трианоните. В къщата си във Версай Дьо Таверне имаше трианони, овощни градини и цветарници.
Откакто Негово величество Луи XVI имаше шлосерски работилници и стругове, господин Дьо Таверне притежаваше ковачница. Откакто Мария-Антоанета беше наредила да оформят английски тип градини, изкуствени реки, ливади и хижи, господин Дьо Таверне беше оформил в един ъгъл на градината си трианон за кукли и една река за патенца. Точно сега обаче той вдишваше свежия въздух в единствената алея стил „Луи XIV“, която беше му останала: алея с липи със съцветия на дълги червени дръжчици, като току-що извадени от огъня железа. Той вървеше със ситни крачки, пъхнал ръце в маншона, и на всеки пет минути сядаше в креслото, карано от лакеите, за да си почине след ходенето. Наслаждаваше се на почивката и присвиваше очи, застанал на припек, когато откъм къщата изтича един портиер и извика:
— Господине, рицарят.
— Синът ми — каза гордо старецът и се зарадва. После, като се обърна и забеляза Филип, който вървеше след портиера, той махна с ръка, за да отпрати лакеите, и каза: — Скъпи мой!
— Ела, Филип, ела — продължи баронът, — идваш навреме, тъкмо съм зает с хубави мисли. Е! Каква е тази физиономия? Сърдит ли си?
— Аз ли, господине? Не.
— Ти знаеш вече резултата от случката.
— От коя случка?
Старецът се обърна, за да види дали не подслушват.
— Можете да говорите, господине, никой не подслушва — каза Филип.
— Говоря ти за случката на бала.
— Още по-малко разбирам.
— За бала в Операта.
Филип се изчерви. Хитрият старец забеляза това.
— Неблагоразумнико — каза той, — ти правиш като лошите моряци: щом се появи благоприятен вятър, те опъват всичките платна. Хайде, седни тук на пейката и слушай моя съвет.
— Господине, най-после…
— Най-после ти измамваш, ти се справяш, ти, тъй стеснителен някога, тъй деликатен и сдържан, е, добре! Сега ти я злепоставяш.
Филип стана.
— За кого говорите, господине?
— За нея, по дяволите!
— За коя нея?
— А! Ти мислиш, че не зная за непристойното ти държание, за държанието на вас двамата на бала в Операта. Забавно е!
— Господине, аз ви уверявам…
— Хайде, не се сърди, казвам ти го за твое добро. Не внимаваш, ще те хванат накрая. Видели са те тоя път с нея на бала, ще те видят пак другаде.
— Видели са ме?
— По дяволите! Бил ли си, или не си бил със синьо домино?
Таверне щеше да извика, че няма синьо домино и че се лъжат; че не е бил на бала, че не знае за кой бал баща му иска да говори, но някои хора, изпаднали в неудобно положение, изпитват отвращение да се защитават. „Но за какво — помисли Филип — да давам обяснения на баща ми? Освен това искам всичко да знам.“ Той наведе глава като виновен, който признава.
— Виждаш добре — подхвана тържествуващо старецът. — Бил си разпознат, бях сигурен. Наистина господин Дьо Ришельо, който те обича много и който въпреки своите осемдесет и четири години е бил на този бал, е искал да разбере кой може да бъде със синьото домино, с когото кралицата е била подръка, и накрая е заподозрял, че си ти, защото е видял всички други, а ти знаеш, че господин маршалът е опитен.
— Че са ме подозирали — каза хладно Филип, — разбирам, но че са разпознали кралицата, е странно.
— Колкото до това, било е трудно да я разпознаят, но тъй като тя си свалила маската… О! Това надминава всякаква измислица. Подобна дързост! Тази жена трябва да е луда по теб.
Филип се изчерви. Да продължи по-нататък разговора беше невъзможно за него.
— Ако не е дързост — продължи Таверне, — тогава е само много неприятна случайност. Внимавай, рицарю, има ревнивци, и то ревнивци, които са опасни. За завиждане е да си любимец на кралицата, когато кралицата е истинският крал.
Таверне-баща дълго вдишва една щипка тютюн.
— Нали ще ме извиниш за нравоучението, рицарю. Извини ме, скъпи. Аз съм ти признателен и искам да попреча на случайността, тъй като една случайност може да разруши всичко, което ти с толкова умение си изградил.
Филип стана потънал в пот и стиснал юмруци. Той се готвеше да тръгне, да прекъсне приказките на баща си, както човек с удоволствие смазва змия, появила се на пътя му. Но някакво чувство го спря, чувство на болезнено любопитство, едно страшно желание да узнае бедата, жесток подтик, който дълбае сърцата, изпълнени с любов.
— Та ти казвах, че просто ни завиждат — поде старецът. — Обаче не сме достигнали още върха, към който ти ни водиш. На теб се пада славата да издигнеш името на семейство Таверне високо над скромния си произход. Но бъди предпазлив, иначе няма да успеем и твоите планове ще пропаднат насред път. Ще бъде жалко наистина, ние напредваме.
Филип се извърна, за да скрие дълбокото си отвращение, сериозното презрение, което придаваше в този миг на лицето му такъв израз, че старецът щеше да се учуди, а може би дори да се ужаси.
— След известно време ще поискаш голяма служба — каза оживено старецът. — Ще поискаш да ми
