сражавали.
Шарни нанесе толкова бързо прав удар, че този път Филип успя да го парира с голяма мъка. Той отби удара, кръстоса шпагата си с шпагата на Шарни и със силен замах я запрати на десет крачки от съперника си. Хвърли се към нея и я счупи с крак.
— Господин Дьо Шарни — каза той, — не трябваше да ми доказвате, че сте смел. Толкова ли ме ненавиждате, че така разпалено се бихте?
Шарни не отговори. Виждаше се как все повече пребледнява. Филип го гледа няколко мига, за да предизвика у него съгласие или оспорване.
— И така, господин графе — продължи той, — жребият е хвърлен, ние сме неприятели.
Шарни залитна. Филип се спусна, за да го задържи, но графът отблъсна ръката му.
— Благодаря — каза той, — смятам, че ще стигна до колата си.
— Вземете поне тази кърпа да спрете кръвта.
— С удоволствие.
Графът взе кърпата.
— Предлагам да се опрете на ръката ми. При най-малкото препятствие, както залитате, ще паднете и това ще ви причини допълнителна болка.
— Шпагата е засегнала само мускула — каза Шарни. — Не чувствам нищо в гърдите.
— Толкова по-добре, господине.
— Надявам се, че скоро ще ми мине — добави Шарни.
— Още по-добре, господине. Но ако бързате да оздравеете, за да започнете отново този дуел, предупреждавам ви, че трудно ще намерите в мое лице противник.
Шарни опита да отговори, но думите му замряха на устните. Той залитна и Филип едва успя да го задържи в ръцете си. Повдигна го, както би направил с едно дете, и го занесе почти припаднал до колата. Дофен видя през дърветата какво става и съкрати разстоянието, като се приближи с колата до своя господар. Поставиха Шарни в каретата. Той кимна с глава и благодари на Филип.
— Карайте бавно — нареди Филип на кочияша.
— А вие, господине? — прошепна раненият.
— О, не се безпокойте за мен.
И като поздрави на свой ред, Филип затвори вратата. Изгледа бавно отдалечаващата се карета, докато тя се загуби зад завоя на алеята, и тръгна по най-краткия път към Париж. Като се обърна за последен път, той видя отново каретата, която, преди да изчезне сред дърветата, вместо да се насочи като него към Париж, зави към Версай. След дълбоко размишление Филип произнесе следните думи, които идеха от дъното на душата му: „Тя ще изпита съжаление към него.“
34.
Къщата на улица „Ньов Сен Жил“
До вратата на караула Филип намери карета и скочи в нея.
— Улица „Ньов Сен Жил“! — каза той на кочияша. — И по-живо.
Човекът, който току-що се бе сражавал, беше запазил победоносен вид, един силен мъж, чиято външност издаваше благородство, човек, облечен като буржоа, в чиято осанка личеше военният, това бе повече от необходимото, за да подтикне любезността на кочияша. Неговият камшик, ако и да не беше като тризъбеца на Нептун — жезъла на света, за Филип не бе по-малко важен.
За двадесет и четири су Отомедон прелетя разстоянието и закара развълнувания Филип на улица „Ньов Сен Жил“, в палата на граф Дьо Калиостро. Външно палатът бе съвсем обикновен, с благородство на линиите, както повечето от сградите, построени по време на Луи XIV, след хрумванията от мрамор или тухла, натрупани върху ренесансовия стил при Луи XIII. В обширен параден двор голяма карета, впрегната с два хубави коня, се поклащаше на гъвкавите си ресори.
Кочияшът дремеше на капрата, загърнат в широка дреха, подплатена с лисичи кожи. Двама слуги, единият от които носеше голям нож, мълчаливо крачеха по площадката. Освен тях нямаше никакви други признаци на живот. След като получи заповед да влезе, кочияшът на Филип извика отдалеч пазача и той дръпна тежката врата, чиито панти изскърцаха.
Филип скочи на земята и се устреми към площадката, като се обърна едновременно към двама прислужници:
— Граф Дьо Калиостро? — попита той.
— Графът ще излезе след миг — отговори един от тях.
— Тогава имам още по-голямо основание да бързам — рече Филип, — защото трябва да му говоря. Известете за Филип дьо Таверне.
Той последва с толкова бърза крачка лакея, че пристигна едновременно с него в салона.
— Благородникът Филип дьо Таверне? — повтори след лакея един мъжествен и в същото време мек глас. — Поканете го да влезе.
Филип влезе, обзет от известно вълнение, породило се у него под влияние на спокойния глас.
— Извинете, господине — каза Филип дьо Таверне, поздравявайки един едър мъж с рядко срещани сила и свежест.
Точно това лице вече сме срещали на масата на маршал Дьо Ришельо, при кофата на Месмер, в стаята на госпожица Олива и на бала в Операта.
— Да ви извиня, господине? За какво? — попита мъжът.
— За това, че ще ви попреча да излезете.
— Трябваше да се извинявате, ако бяхте дошли по-късно, благороднико.
— Защо?
— Защото ви очаквах.
Филип сви вежди.
— Как, вие сте ме очаквали?
— Да, бях предупреден за посещението ви.
— Били сте предупреден за моето посещение?
— Разбира се, преди два часа. Трябва да има един или два часа, откакто искате да дойдете тук, но една неприятност, независеща от вашата воля, ви е принудила да забавите да изпълните намерението си, нали?
Филип сви юмруци. Той чувстваше, че този човек има необикновено влияние върху него. Калиостро, без ни най-малко да забележи нервната възбуда, завладяла Филип, продължи:
— Седнете, господин Таверне, моля ви — и придърпа към Филип едно кресло. — Бях го приготвил за вас.
— Стига шеги, господин графе — прекъсна го Филип. Опитваше се да говори спокойно като домакина, но гласът му леко трепереше.
— Не се шегувам, господине. Казвам ви, че ви чаках.
— Тогава стига шарлатанство! Ако сте гадател, аз не съм дошъл да проверявам способностите ви. Но ако наистина сте, би трябвало да знаете какво искам да кажа и бихте могли да се предпазите.
— Да се предпазя — подхвана графът със странна усмивка. — От какво, моля?
— Познайте, нали сте гадател.
— Добре. За да ви доставя удоволствие, ще ви спестя обяснението на визитата ви. И така: идвате, за да ми направите скандал.
— Значи знаете и защо! — извика Филип.
— Заради кралицата. А сега е ваш ред. Продължете, ако обичате.
Последните думи бяха произнесени вече не с учтивия тон на домакин, а сухо и враждебно.
— Имате право, господине — каза Филип, — предпочитам аз да продължа. Господине, има един памфлет…
— Има много памфлети, господине.
— Публикуван от някакъв вестникар…
— Вестникарите също са много.
— Чакайте! С вестникаря ще се занимаем по-късно.
