— Позволете ми да ви кажа, господине — прекъсна го Калиостро с усмивка, — че с него вече сте се занимавали.
— Добре! Все пак казвах, че съществува някакъв памфлет, насочен срещу кралицата.
Калиостро кимна.
— И даже купихте хиляда екземпляра, нали?
— Не отричам.
— Но за щастие те не стигнаха до вас, нали?
— Защо мислите така, господине? — попита графът.
— Защото срещнах носача, платих му и го пратих да занесе вестниците у дома. Там трябва да го е посрещнал слугата ми.
— Защо не вършите сам работата си?
— Какво искате да кажете?
— Че ще бъде по-добре свършена.
— Не можах, защото, докато слугата отмъкваше обекта на странната ви библиомания, аз унищожавах останалите екземпляри.
— Тоест сигурен сте, че моите хиляда вестника са у вас?
— Сигурен съм.
— Грешите, господине.
— Как така? — попита Филип със свито сърце. — Защо да не са у мен?
— Ами защото са тук — каза спокойно графът и се облегна на камината.
Филип направи заплашително движение.
— А! Вие може би смятате — каза бавно графът, — че един гадател, както ме наричате, ще се остави да го изиграят така? Мислехте си, че идеята ви да подкупите носача е добра, нали? Е, да, само че аз имам един иконом, който също има идеи. Затова му плащам. Та той отгатна, защото е естествено икономът на гадател да гадае, че вие ще отидете при вестникаря и че ще подкупите носача. Затова го проследил, заплашил го и човекът вместо у вас се озова тук. Съмнявате ли се?
— Съмнявам се.
— Vide pedes, vide manus!53 — казал Исус на свети Тома. — Ще ви кажа нещо, господин Дьо Таверне. Вижте тези пари и пипнете тези екземпляри.
Той отвори чудесно изваян дъбов шкаф и показа на пребледнелия благородник хилядата екземпляра от вестника, още дъхащи на мокро мастило. Филип се приближи до графа. Макар че се държеше много заплашително, графът не се отмести.
— Господине — каза Филип, — изглеждате ми смел човек. Приканвам ви да ми дадете удовлетворение с шпага в ръка.
— Удовлетворение за какво? — попита Калиостро.
— За обидата, нанесена на кралицата, обида, на която ставате съучастник, запазвайки дори само един екземпляр от този вестник.
— Господине — каза Калиостро, без да се помръдне. — Вие грешите и аз съжалявам за това. Аз обичам новостите, скандалните слухове, мимолетните неща. Колекционирам хиляди вещи, за да има какво да си спомням по-късно, иначе бих ги забравил. Купих и този вестник. В какво виждате каквато и да било обида, след като само съм го купил?
— Вие обидихте мен!
— Вас?
— Да, мен, мен, господине! Не разбирате ли?
— Не, заклевам се, че не разбирам.
— А как ще обясните подобна настойчивост да закупите такова отвратително писание?
— Казах ви, влечението към колекциите.
— Когато човек е честен, господине, той не колекционира низости.
— Ще ме извините, господине, но не споделям мнението ви по отношение на това издание. Това може би е памфлет, но не е низост.
— Ще признаете поне, че е лъжа.
— Пак се лъжете, господине, защото Нейно величество кралицата е била на сеанса на Месмер.
— Лъжа, господине!
— Искате да кажете, че съм излъгал?
— Не искам да го кажа, а го казвам.
— Е, добре! Щом е така, ще ви отговоря с една-единствена дума: видях я.
— Видели сте я там?
— Както виждам вас, господине.
Филип впери очи право в лицето на събеседника си и поиска със своя открит и честен, тъй благороден и хубав поглед да се пребори с лъчезарния поглед на Калиостро, но тази борба го измори, той отклони погледа си и рече:
— Е, добре! Аз продължавам да настоявам, че лъжете.
Калиостро повдигна рамене, както би направил при обида от страна на луд човек.
— Не ме ли чувате? — глухо попита Филип.
— Напротив, господине, не съм изпуснал нито дума от това, което казахте.
— А не знаете ли каква е цената на изобличаване в лъжа?
— Зная, господине — отговори Калиостро. — Има дори една френска пословица, която казва, че изобличаването в лъжа има цената на плесница.
— В такъв случай се чудя само на едно.
— На какво? — попита Калиостро.
— Че още не сте вдигнали ръка да ми ударите плесница, защото сте благородник и защото знаете пословицата.
— Преди да стана благородник и да науча френската пословица, Бог ме е направил човек и ми е наредил да обичам ближния си.
— И така, господине, отказвате да ми дадете с шпага в ръка удовлетворение? — попита Филип.
— Плащам само това, което дължа.
— Тогава ще ми дадете удовлетворение по друг начин.
— Как? — попита Калиостро.
— Няма да имам по-лошо отношение от това, което един благородник трябва да има към друг. Но ще изискам от вас да изгорите в мое присъствие всичките екземпляри, които са в шкафа.
— А аз ще откажа.
— Обмислете.
— Вече е обмислено — отвърна решително Калиостро.
— Ще ме принудите да постъпя с вас, както постъпих с вестникаря.
— Ха! Удари с бастун! — засмя се Калиостро, без да се помръдне, сякаш бе статуя.
— Ни повече, ни по-малко, господине. Вие няма да извикате хората си.
— Аз? Хайде де! И за какво ще викам хората си, когато това не ме засяга? Аз сам ще си свърша работата. По-силен съм от вас. Не вярвате ли? Кълна ви се. Помислете и вие. Ще се приближите до мен с бастуна си. Ще ви хвана и ще ви запратя на десет крачки от мен. И това, разберете добре, ще го направя толкова пъти, колкото пъти се опитате да се върнете при мен.
— Игра на английски лорд, тоест игра на грубиян. Така да бъде, господин Херкулес, приемам.
И Филип, луд от гняв, се нахвърли върху Калиостро, който изведнъж протегна ръце като две стоманени куки, сграбчи благородника за гърлото и за колана и го хвърли върху купчина дебели възглавници, които украсяваха един диван в ъгъла на салона. След това необикновено голямо усилие той застана пред камината и зае предишната поза, като че ли нищо не се бе случило. Той се изпъна, оправи дрехите и маншетите си и каза:
— Вие действително сте силен колкото четирима, господине, но логиката ви е по-слаба от ръката ви. Като се отнесохте с мен по такъв начин, както преди малко, забравихте, че победен и унижен, станал завинаги ваш неприятел, аз придобивам правото да кажа: „Извадете шпагата, графе, или ще ви убия.“
