която се беше изложила. Тя съумя да прецени деликатността и сдържаността в нагласеното набързо показание на Жана, както и умението й, наистина изключително, да остане в сянка след постигнатия успех.
Действително Жана, за щастие току-що посветена в тези интимни тайни, които най-хитрите придворни дебнат, без да се доберат до тях понякога с години, затова кралицата, вместо да приеме предложението на Жана да се сбогуват почтително и последната да си отиде, я задържа с любезна усмивка.
— Наистина щастлив случай беше, графиньо — каза тя, — че ме възпряхте да вляза при Месмер заедно с принцеса Дьо Ламбал. Какво коварство! Видели са ме били на вратата или в преддверието и се възползват от случая, за да кажат, че съм била в така наречената зала на припадъците. Нали така?
— Залата на припадъците, да, госпожо.
— Но как става така — каза принцеса Дьо Ламбал, — че ако присъстващите са знаели, че кралицата е там, полицейските агенти на господин Дьо Кросън са сгрешили? В това е загадката според мен. Агентите на полицейския лейтенант твърдят, че кралицата действително е била в залата на припадъците.
— Вярно — потвърди замислено кралицата. — От страна на господин Дьо Кросън няма никаква заинтересуваност, той е честен човек и ме обича. Но агентите може да са били подкупени, скъпа Ламбал. Аз имам неприятели, вие го знаете. Този слух трябва да почива на нещо. Кажете ни подробностите, графиньо. Най-напред този гнусен памфлет, който ме представя вцепенена и хипнотизирана до такава степен, че съм била загубила цялото си женско достойнство. Има ли нещо правдоподобно тук? Този ден имало ли е такава жена там?
Жана се изчерви. Тайната още беше в ръцете й, тайната, от която само една дума можеше да унищожи нейното пагубно влияние върху съдбата на кралицата. Ако разкриеше тая тайна, Жана загубваше възможността да бъде полезна, дори необходима на Нейно величество. Това положение опропастяваше нейното бъдеще и тя прояви същата сдържаност както първия път.
— Госпожо — каза тя, — наистина имаше една много възбудена жена, която биеше на очи със своите гърчения и бълнувания. Но струва ми се…
— Струва ви се — допълни живо кралицата, — че тази жена е някаква персона от театъра или, както се казва, момиче на булевардите, а не кралицата на Франция, нали?
— Не, разбира се, госпожо.
— Графиньо, вие отговорихте много добре на краля, а сега да говорим за вас. Как вървят работите ви? Кога смятате да потърсите правата си? Струва ми се, че някой идва, принцесо…
Влезе госпожа Мизери.
— Ваше величество желае ли да приеме госпожица Дьо Таверне? — попита камериерката.
— Разбира се. О, винаги прекалено вежлива! Никога няма да наруши етикета. Андре, елате!
— Ваше величество е прекалено добра към мен — каза Андре, като поздрави приветливо.
Тя забеляза Жана, която, разпознавайки втората германска дама от бюрото за помощи, се изчерви и показа престорена скромност. Принцеса Дьо Ламбал се възползва от увеличилото се обкръжение на кралицата и се върна в Со, при дук Дьо Пантиевър. Андре седна до Мария-Антоанета и спря спокоен и изпитателен поглед върху госпожа Дьо ла Мот.
— Е, добре, Андре! — каза кралицата. — Ето дамата, която отидохме да видим в последния ден на големия студ.
— Познах госпожата — отговори Андре и се поклони.
Жана побърза високомерно да потърси в лицето на Андре някаква ревност, но видя само пълно безразличие.
— Знаете ли — обърна се към нея кралицата — какво са казали за мен на краля?
— Сигурно са казали всичко най-лошо — отвърна Андре — тъкмо защото не биха могли да си представят достатъчно пълно всичко, което е добро.
— Ето — добави естествено Жана — най-хубавата фраза, която съм чувала. Намирам я красива, защото тя изразява напълно и моето чувство, обаче поради липса на остроумие аз не мога никога да го предам с тези думи.
— Ще ви разкажа нещо, Андре — продължи кралицата.
— О, аз го зная — отвърна тя. — Господин граф Дьо Прованс го разказал преди малко. Една моя приятелка го е чула.
— Това е сполучлив начин — рече гневно кралицата — да се разпространява лъжата, след като е доказана истината за нещо. Да оставим това. С графинята стигнахме до разглеждане на нейното положение. Кой ви покровителства, графиньо?
— Вие, госпожо — отвърна без колебание Жана, — вие, която ми позволявате да дойда да ви целуна ръка.
— Тя е чувствителна — каза Мария-Антоанета на Андре — и ми харесва как изразява чувствата си.
Андре не отговори нищо.
— Госпожо — продължи Жана, — малко хора са смеели да ме покровителстват, когато бях в затруднено положение и в сянка, но сега, щом веднъж са ме видели във Версай, всички ще си оспорват правото да се харесат на кралицата, искам да кажа, на лице, което Нейно величество е благоволила да удостои с поглед.
— Е, какво? — попита кралицата и седна. — Никой ли не е бил достатъчно смел или достатъчно покварен, за да ви покровителства заради самата вас?
— Най-напред госпожа Дьо Буленвилие — отговори Жана. — Тя бе смела жена. После господин Буленвилие, един покварен покровител… Но от сватбата ми никой, о, никой — добави тя, като умело се преструваше. — О, извинете, забравих един благороден човек, един щедър принц.
— Принц! Графиньо, кой е той?
— Кардинал Дьо Роан.
Кралицата рязко се обърна към Жана.
— Моят враг! — допълни тя, като се усмихна.
— Враг на Ваше величество! Той, кардиналът?! — възкликна Жана. — О, госпожо!
— Изглежда се учудвате, графиньо, че една кралица може да има неприятел. Личи си, че не сте живели в кралския двор.
— Но, госпожо, кардиналът ви обожава, мислех, че го знаете в крайна сметка. Ако не се лъжа, неговото уважение към светлейшата съпруга на краля е равно на неговата преданост.
— О, вярвам ви, графиньо — подхвана Мария-Антоанета, като си възвърна обикновената веселост, — вярвам ви отчасти. Да, така е, кардиналът обожава…
Като каза тези думи, тя непринудено се засмя и се обърна към Андре дьо Таверне:
— Е, добре, графиньо, да, кардиналът ме обожава. Ето защо е мой неприятел.
Жана дьо ла Мот се престори на изненадана.
— А! Вие сте протеже на господин принца архиепископ Луи дьо Роан — продължи кралицата. — Разкажете ни нещо за него, графиньо.
— Съвсем просто, госпожо. Негово превъзходителство ми е помагал най-благородно и по най- великодушен и изтънчен начин.
— Много добре. Принц Луи е щедър, не може да му се откаже това. Не мислите ли, Андре, че към тази красива графиня господин кардиналът може да има и други чувства? Е, графиньо, кажете!
Мария-Антоанета започна отново да се смее гръмко и весело, обаче госпожица Дьо Таверне остана все така сериозна. „Не е възможно тази шумна веселост да не е престорена — помисли си Жана. — Да видим.“
— Госпожо — рече тя сериозно, с оттенък на известна гордост. — Имам чест да уверя Нейно величество, че господин Роан…
— Добре — прекъсна я кралицата. — Щом като сте му толкова предана… щом сте негова приятелка…
— О, госпожо — обади се с очарователно изражение на свян и уважение Жана.
— Добре, скъпо момиче, добре — подхвана с мила усмивка кралицата, — но поразпитайте го малко какво е направил с косите, които един мой фризьор ми открадна. Тази шега струваше скъпо на фризьора, защото аз го изгоних.
