— Като монсеньор граф Д’Артоа, на бала в Операта, госпожо.
Сразена, кралицата се сгромоляса на дивана. После тя скочи с бързината на ранена пантера.
— Не е възможно — каза, — тъй като аз не бях там. Внимавайте, господин Дьо Таверне, забелязвам, че се държите като пуритан, това с господин Дьо Лафайет в Америка е било добре, но във Версай, ние сме французи, учтиви и естествени.
— Ваше величество е несправедлива към господин Дьо Таверне — каза пребледняла от гняв Андре. — Ако той твърди, че е видял, значи е видял.
— И вие също — отвърна Мария-Антоанета, — вие също! Липсва само, че сте ме видели и вие. За Бога! Ако имам приятели, които ме защитават, имам и неприятели, които ме погубват. Един свидетел не е още доказателство, господа.
— Сега си спомням — каза граф Д’Артоа, — че когато ви видях и когато забелязах, че синьото домино не е кралят, аз помислих, че е племенникът на господин Дьо Сюфрен. Как се казва този любезен офицер, който се прояви така добре? Вие тъй мило го приехте предишния ден, та сметнах, че е под ваше покровителство.
Кралицата се изчерви. Андре стана мъртвобледа. И двете се погледнаха с неприятно чувство. Филип страшно пребледня.
— Господин Дьо Шарни? — прошепна той.
— Шарни, да, точно така — продължи граф Д’Артоа. — Не е ли истина, господин Филип, че външността на синьото домино имаше нещо общо с външността на господин Дьо Шарни?
— Не съм забелязал, монсеньор — силно развълнуван каза Филип.
— Но — продължи граф Д’Артоа — много бързо забелязах, че съм сгрешил, защото господин Дьо Шарни се появи пред мен. Той беше там, близо до господин Дьо Ришельо, срещу вас, мила сестро, точно когато ви бе паднала маската.
— И той ме е видял? — извика кралицата, загубила всякакво чувство за предпазливост.
— Освен ако е сляп — отвърна принцът.
Кралицата направи отчаян жест и позвъни пак.
— Какво правите? — попита принцът.
— Искам да разпитам и господин Дьо Шарни, за да изпия чашата до дъно.
— Не мисля, че господин Дьо Шарни е във Версай — каза съвсем тихо Филип.
— Защо?
— Говореха… мисля, че той е малко болен.
— О, въпросът е доста сериозен, той трябва да дойде, господине. И аз съм уморена, обаче въпреки всички трудности щях да отида накрая на света, за да докажа…
Филип с разбито сърце се приближи до Андре, която гледаше през прозореца зелените площи в парка.
— Какво има? — попита кралицата, като се приближи до Андре.
— Нищо, нищо… Казваха, че господин Дьо Шарни е болен, а го виждам.
— Вие го виждате? — извика Филип и бързо се приближи до прозореца.
— Да, той е.
Кралицата забрави всичко, отвори необикновено пъргаво прозореца и извика:
— Господин Дьо Шарни!
Той обърна слисан глава и се отправи към замъка.
39.
Алиби
Господин Дьо Шарни влезе малко блед, но изправен, без да му личи, че не е добре. При вида на това множество от знатни хора той възприе почтително държане и едновременно държане на светски човек и на военен.
— Внимавайте, сестро — каза тихо граф Д’Артоа на кралицата, — струва ми се, че разпитвате прекалено много хора.
— Братко, ще разпитам целия свят, докато успея да срещна някого, който да ми каже, че сте излъгали.
В това време Шарни беше видял Филип и го беше поздравил вежливо.
— Погубвате здравето си — каза тихо Филип на своя неприятел. — Да излезете, като сте ранен! Но в действителност вие искате да умрете.
— Не се умира от едно одраскване на храст в Булонския лес — отговори Шарни, щастлив, че може да върне на неприятеля си една обида, по-мъчителна, отколкото самото нараняване.
Кралицата се приближи и сложи край на разговора им, който по-скоро бе някаква размяна на реплики, отколкото диалог.
— Господин Дьо Шарни — каза тя, — били ли сте, както казват тези господа, на бала в Операта?
— Да, Ваше величество — отговори Шарни и се поклони.
— Кажете ни какво сте видели там.
— Ваше величество пита каква съм видял или кого съм видял.
— Точна така… кого сте видели там, и без тайни, господин Дьо Шарни, без угоднически премълчавания.
— Трябва ли да кажа всичко, госпожо?
Лицето на кралицата пребледня, както се бе случвало вече десет пъти от сутринта, трескавата й червенина изчезна.
— Да започна според йерархията, според изискванията на етикета — отвърна Шарни.
— Добре, видяхте ли ме?
— Да, Ваше величество, точно когато за зла участ маската на кралицата падна.
Мария-Антоанета смачка нервно дантелата на своето шалче.
— Господине — каза тя с глас, в който един по-проницателен наблюдател щеше да открие готови да се излеят ридания. — Погледнете ме добре, напълно ли сте сигурен?
— Госпожо, чертите на Ваше величество са запечатани в сърцата на всички ваши поданици. Веднъж видяно, лицето на Ваше величество остава запечатано завинаги.
Филип погледна Андре, която също го гледаше съсредоточено. Тези две мъчителни изживявания, тези две чувства на ревност у тях се сляха в болезнено сходство на душите.
— Господине — повтори кралицата и се приближи до Шарни, — уверявам ви, че аз не съм била на бала в Операта.
— О, госпожо! — възкликна младият мъж, покланяйки се дълбоко. — Няма ли право Ваше величество да отиде, където намери за добре? И дори в ада, тъй като щом Ваше величество стъпи там, адът е пречистен.
— Не се нуждая да оправдавате постъпката ми — рече кралицата, — моля ви да ми повярвате, че не съм го направила.
— Ще повярвам на всичко, което Ваше величество ми заповяда да вярвам — отговори Шарни, развълнуван до дъното на душата си от тази настойчивост, от това самоунижение от една толкова горда жена.
— Сестро! Сестро! Това е прекалено! — прошепна на ухото на Мария-Антоанета граф Д’Артоа.
Защото тази сцена беше вледенила всички присъстващи; едните — поради болката, причинена от тяхната любов или нараненото честолюбие, другите — от вълнението, което се поражда винаги когато една обвинена в нещо жена се защитава смело срещу смазващите доказателства.
— Допускат го! Вярват! — извика кралицата, обезумяла от гняв, и съсипана падна върху креслото, изтривайки крадешком с края на пръстите си една сълза, която пареше на клепача й. Изведнъж тя стана.
— Сестро, сестро! Извинете ме — каза мило граф Д’Артоа, — вие сте заобиколена от предани приятели и тайната, от която така се ужасявате, ще бъде известна само на нас и ще остане затворена в сърцата ни, докато сме живи.
— Тайната, тайната! — извика кралицата. — Не я искам.
