— Сестро.
— Няма тайна. Трябва доказателство.
— Госпожо — каза Андре, — идват хора.
— Госпожо — каза с приглушен глас Филип, — кралят.
— Кралят — рече от преддверието един портиер.
— Кралят? Толкова по-добре! О, кралят е моят единствен приятел. Кралят няма да ме обяви за виновна дори когато сметне, че ме е видял да греша. Кралят е добре дошъл.
Кралят влезе. Погледът му рязко се открояваше от цялото объркване и смущение, изписано по лицата на хората около кралицата.
— Сир — извика тя, — идвате навреме.
— Какво има? — попита Луи XVI, като се приближи.
— Една мълва, една гнусна и позорна мълва. Тя веднага ще се разпространи. Помогнете, помогнете ми, сир, защото този път не ме обвиняват враговете ми, а моите приятели.
— Вашите приятели?
— Тези господа, моят девер, извинете, господин граф Д’Артоа, господин Дьо Таверне, господин Дьо Шарни, твърдят, уверяват ме, че са ме видели на бала в Операта.
— На бала в Операта! — извика кралят и сви вежди.
— Да, сир.
Ужасна тишина потисна присъстващите. Госпожа Дьо ла Мот видя мрачното безпокойство на краля. Тя забеляза смъртната бледност на кралицата. С една дума, с една-единствена дума, госпожа Дьо ла Мот можеше да сложи край на тежкото страдание. С една-единствена дума можеше да отхвърли всички обвинения от предишните дни и да спаси занапред кралицата.
Кралят повтори с известно безпокойство:
— На бала в Операта? Кой е казал такова нещо? Граф Дьо Прованс знае ли?
— Но не е вярно — извика отчаяно и същевременно невинно кралицата. — Не е вярно, граф Д’Артоа се лъже, господин Дьо Таверне се лъже. Вие се лъжете, господин Дьо Шарни. Все пак човек може да се излъже.
Всички се поклониха.
— Хайде! — извика кралицата. — Да дойдат моите хора, всички, за да ги разпитат. Беше събота, нали?
— Да, сестро.
— Е, добре! Какво правих в събота? Да ми се каже, защото наистина полудявам и ако продължи така, аз самата ще повярвам, че съм ходила на този отвратителен бал в Операта; но ако бях ходила, господа, щях да ви кажа.
Изведнъж кралят се приближи, протегна с весел поглед ръце и лицето му се разведри.
— Събота — каза той. — Събота, нали, господа?
— Да, сир.
— Е, добре! — продължи той, все по-успокоен и все по-радостен. — Не друг, а вашата камериерка трябва да бъде попитана за това. Тя ще си спомни може би в колко часа влязох при вас този ден. Беше, мисля, към единадесет часа вечерта.
— А! — извика кралицата, зашеметена от радост. — Да, сир.
Тя се хвърли в ръцете му, после, изведнъж, зачервена и засрамена, че я гледат, скри лице в гърдите на краля, който нежно целуваше хубавите й коси.
— Е, добре! — каза граф Д’Артоа, изумен от изненада и от радост едновременно. — Ще си купя очила, но, Бога ми, не бих дал тази сцена и за един милион. Нали, господа?
Филип се беше облегнал смъртнобледен на ламперията. Шарни, леден и невъзмутим, току-що бе избърсал покритото си с пот чело.
— Ето защо, господа — каза кралят, за да засили произведеното от него впечатление, — ето защо кралицата не е могла да бъде същата нощ на бала в Операта. Вярвайте, ако искате; сигурен съм, че кралицата е доволна, че аз й вярвам.
— Е, добре — добави граф Д’Артоа, — господин Дьо Прованс да мисли каквото иска, но аз препоръчвам жена му по същия начин да докаже своето алиби за деня, за който я обвинят, че е прекарала нощта вън от дома си.
— Братко!
— Сир, моите почитания.
— Шарл, тръгвам с вас — каза кралят, след като целуна за последен път кралицата.
Филип не бе помръднал от мястото си.
— Господин Дьо Таверне — обади се строго кралицата, — няма ли да придружите граф Д’Артоа?
Филип се изправи изведнъж. Кръвта нахлу в главата му, в очите му. Едва не припадна. Намери сила само да се сбогува, да погледне Андре, да хвърли страшен поглед към Шарни и да потисне безумната си мъка. Той излезе.
Кралицата задържа при себе си Андре и господин Дьо Шарни. Андре чувстваше, че Филип би дал живота си, за да попречи на срещата между кралицата и Дьо Шарни, и признаваше, че самата тя има усещането, че сърцето й ще се пръсне. Ако тръгне да утешава Филип, както трябваше да направи, тя ще остави Шарни сам с госпожа Дьо ла Мот и кралицата. Долавяше го по израза на лицето на Жана, скромен, а едновременно приятелски.
Как да си обясним какво чувстваше? Беше ли това любов? О, любовта, щеше да каже тя, не се ражда, не става по-силна в студената обстановка на кралския двор. Любовта, това рядко цвете, обича да разцъфтява във великодушните, чистите, безупречните сърца. Любовта няма да пусне корени в сърце, натежало от спомени, в среда, вледенена от сълзи, които се натрупват години наред. Не, не такава беше любовта, която госпожица Дьо Таверне изпитваше към господин Дьо Шарни. Тя смело отхвърли подобна мисъл, защото се бе заклела да не обича нищо и никого на този свят. Но защо толкова страдаше, когато Шарни се обърна към кралицата с уважение и привързаност? Несъмнено това бе ревност.
Да, Андре си признаваше, че е ревнива не заради любовта, която един мъж може да изпитва към друга жена, а не към нея, а ревност спрямо жената, която можеше да вдъхнови, да приеме и да позволи тази любов. Тя виждаше с известно чувство на тъга да минават покрай нея обожатели от новия кралски двор. Тези доблестни и пламенни мъже, които никак не я разбираха, се отдръпваха от нея, след като й изкажеха своите почитания, едните, защото студенината й не беше логична, другите, защото тази студенина беше в странно противоречие със старите и лекомислени постъпки, с които тя живееше от дете. Освен това мъжете, било защото търсят удоволствието, било защото мечтаят за любов, се отнасят с недоверие към студенината на една двадесет и пет годишна млада жена, красива, фаворитка на кралицата, която, богата и безчувствена, мълчалива и бледа, върви само по път, по който голямата радост и върховното щастие будят интерес и са обект на разговори. Не е особено приятно да бъдеш мъчно обяснима личност. Андре го бе забелязала съвсем ясно. Тя бе усетила вече погледи, които обръщат все по-малко внимание на красотата й, тя бе доловила, че има хора, които не ценят нейния ум или пък го отричат.
Когато някой поздравяваше госпожица Дьо Таверне, изпълнявайки нещо като задължение, той бързо се отделяше от нея и се усмихваше на друга жена. Всички тези особености не убягваха от проницателния поглед на Андре. Тя, чието сърце бе изпитало всички неприятности, без да почувства едно-единствено удоволствие, тя, която усещаше как вървят годините, съпроводени от досадни огорчения и мрачни спомени. През мъчителните безсънни нощи, припомняйки си предложените удоволствия от щастливите любовници от Версай, тя въздишаше с ужасна мъка: „А аз, Боже мой! А аз!“
Когато срещна Шарни в ужасния студ онази вечер, когато видя, че очите на младия мъж се насочват с любопитство към нея и малко по малко я обгръщат в някаква приятна мрежа, тя не почувства у него странната сдържаност, която й засвидетелстваха всички нейни ласкатели. За този човек тя бе жена. Той бе събудил у нея младостта, той бе съживил нещо у нея, той накара мрамора на статуите на Диана и Латона да поруменеят.
Госпожица Дьо Таверне се привърза изведнъж към този човек, който караше нещо в нея да се обнови, който бе направил тя да почувства своята жизненост. Тя бе също щастлива да вижда младия мъж, за когото не представляваше никаква загадка. В същото време се чувстваше нещастна при мисълта, че някоя друга
