жена щеше да отреже крилата на нейното лазурно въображение, щеше да обсеби мечтата й, едва излязла от златната врата. Нека ни бъде простено, че обяснихме по този начин защо Андре не последва извън кабинета на кралицата Филип, макар че тя бе страдала поради обидата, отправена към нейния брат, макар че за нея той бе някакъв идол, обожание, почти любов.
Госпожица Дьо Таверне, която не искаше кралицата да остане насаме с Шарни, нямаше намерение да участва в разговора, след като бяха изгонили брат й. Тя седна край камината почти гърбом към групата, образувана от кралицата — седнала, Шарни — прав и леко наведен, и госпожа Дьо ла Мот — застанала в рамката на прозореца, където лицемерната й стеснителност търсеше убежище, а любопитството й намираше възможност за по-добро наблюдение.
Няколко минути кралицата не каза нищо. Тя не знаеше как да направи връзката между един нов разговор и толкова деликатното обяснение, което току-що бе станало. Шарни, изглежда, страдаше и държанието му не беше неприятно на кралицата.
Най-сетне Мария-Антоанета наруши мълчанието и като отговаряше едновременно на собствената си мисъл и на мислите на останалите, изведнъж рече:
— Това доказва, че не ни липсват неприятели. Може ли да повярва човек, че във френския кралски двор се случват подобни гадости?
Шарни не отвърна.
— Какво щастие е човек да живее на вашите кораби — продължи кралицата, — под небесния свод и в открито море! Разправят ни на нас, живеещите на суша, за гнева и яростта на вълните. Е, господине, господине, погледнете се! Дали вълните на океана, най-яростните вълни, не са хвърляли върху вас пяната на гнева си? Техните силни удари не ви ли събаряха понякога на мостика? Случвало се е, нали? Е, добре, погледнете се, здрав сте, млад сте, почитан сте.
— Госпожо!
— Дали — продължи кралицата, като все повече и повече се оживяваше — англичаните не ви изпратиха с пламъците и картечния огън своя гняв? Този гняв е опасен за живота, нали? Но какво значение има това за вас? Вие сте невредим, вие сте силен и заради този гняв на неприятелите вие победихте, кралят ви поздрави, хвали ви и народът знае вашето име, обича вашето име.
— Е, добре, госпожо! — каза тихо Шарни, който със страх забеляза нарастващото оживление на Мария-Антоанета.
— До какво искам да стигна? — продължи тя. — Благословени да бъдат неприятелите, които ни обсипват с огън, с олово, с яростна вода; благословени да бъдат неприятелите, които заплашват само със смърт.
— Боже мой, госпожо! — възкликна Шарни. — Ваше величество няма неприятели. Има само змии за орела. Онова, което пълзи ниско, вкопчило се в земята, не пречи на тези, които летят в облаците.
— Господине — побърза да отговори кралицата, — вие сте се завърнали, както зная, жив и здрав от сраженията, излезли сте жив и здрав от бурята. Вие сте се оттеглили, тържествуващ и обичан, докато тези хора, които един неприятел, какъвто имаме ние, очерня с клеветническа злъч, да, тези хора ни най-малко не излагат на опасност живота си, а все повече затъват след всеки нов сблъсък. Те са свикнали да се превиват от страх да не срещнат, както ми се случи днес, двойно оскърбление — от приятели и от врагове, изразено в една-единствена нападка. Освен това, ако знаехте, господине, колко тежко е да бъдеш мразен.
Андре очакваше с тревога отговора на младия мъж. Тя се боеше той да не отговори със сърдечни, успокоителни думи, нещо, към което видимо го подтикваше кралицата. Но Шарни, напротив, избърса с кърпа челото си, потърси опора върху облегалката на креслото и пребледня. Кралицата го погледна и каза:
— Не е ли прекалено топло тук?
Госпожа Дьо ла Мот отвори с малката си ръка прозореца и дръпна енергично дръжката, както щеше да го направи някой силен мъж. Шарни пое с удоволствие въздух.
— Господинът е свикнал на морския вятър, ще се задуши в будоарите на Версай.
— Не е така, госпожо — отговори Шарни, — но имам едно задължение в два часа, освен ако Нейно величество не ми заповяда да остана…
— Не, господине — отвърна кралицата, — ние знаем какво значи заповед, нали, Андре?
После тя се обърна към Шарни и с леко обиден тон каза:
— Свободен сте, господине.
Шарни поздрави и изчезна зад завесата, сякаш наистина бързаше.
След няколко секунди от преддверието се чу стенание и шум от много хора. Кралицата се намираше близо до вратата — било случайно, било, че поиска да проследи с поглед Шарни, чието бързо оттегляне й се стори странно. Тя надигна завесата и нададе слаб вик, сякаш бе готова да се хвърли напред. Но Андре, която не я изпускаше от погледа си, застана между вратата и кралицата.
— О, госпожо!
Кралицата впери очи в Андре, която решително устоя на погледа й. Госпожа Дьо ла Мот надникна. Между кралицата и Андре имаше малко разстояние и тя успя да види, че господин Дьо Шарни е припаднал, а лакеите и пазачите му оказват помощ. Като видя, че госпожа Дьо ла Мот проявява любопитство, кралицата рязко затвори вратата. Но прекалено късно, госпожа Дьо ла Мот бе видяла всичко.
Мария-Антоанета присви вежди и замислено отиде да седне в креслото си. Обхваната бе от мрачна тревога, която настъпваше след всяко силно изживяване. Изглеждаше, че не усеща хората около себе си и че животът продължава.
Права и опряла се на стената, Андре не беше по-малко объркана от кралицата. И след кратко мълчание:
— Ето нещо, което ми се струва странно — подхвана изведнъж много високо кралицата, чиито думи накараха двете жени край нея да се стреснат, толкова неочаквани бяха те. — Господин Дьо Шарни, изглежда, че се съмнява още…
— В какво се съмнява? — попита Андре.
— Ами в моето присъствие в замъка през нощта на бала.
— О, госпожо!
— Нали, графиньо, нали имам право — попита кралицата, — да мисля, че господин Дьо Шарни се съмнява още?
— Въпреки това, което каза кралят? О, невъзможно е, госпожо — отвърна Андре.
— Може да помислят, че кралят ми е помогнал от честолюбие. Да, господин Шарни не вярва, той не вярва! Лесно е да се разбере.
Андре прехапа устните си.
— Брат ми не е толкова недоверчив, колкото господин Дьо Шарни — каза Андре. — Той, тъкмо той изглеждаше убеден.
— О, това щеше да е лошо — каза кралицата, която изобщо не бе чула отговора на Андре. — В такъв случай младият мъж едва ли има справедливо и чисто сърце, както си мислех.
Тя плесна с ръце и гневно извика:
— Но в края на краищата, ако е видял, защо да повярва? Граф Д’Артоа също е видял, господин Филип също е видял, той поне го казва, всички бяха видели и нужна беше думата на краля, за да повярват в моите думи или да се престорят, че вярват. О! Има нещо особено тук, което трябва да изясня, тъй като никой не обръща внимание. Нали, Андре, аз трябва да потърся и да открия причината за всичко това?
— Ваше величество има право — отвърна Андре. — Сигурна съм, че госпожа Дьо ла Мот е на моето мнение и смята, че Ваше величество трябва да търси докрай причината, нали, графиньо?
Госпожа Дьо ла Мот се стресна и не отговори.
— Защото казват — продължи кралицата, — че са ме видели у Месмер.
— Ваше величество беше там — побърза да каже госпожа Дьо ла Мот и се усмихна.
— Добре — отговори кралицата, — но не съм правила нищо подобно, за което пише в памфлета. И после, били ме видели в Операта, а там аз изобщо не съм била.
Тя се замисли, после изведнъж много оживено извика:
— О, знам истината!
— Истината? — заекна графинята.
— О, толкова по-добре! — възкликна Андре.
