яхнал прословутия си бял вихрогон, държеше в напрежение недисциплинираните и тръпнещи кохорти на националната гвардия, строени от пет часа сутринта, за да посрещнат краля.
Впрочем вече наближаваше два.
В очите на присъстващите срещата между монарха и новия предводител на въоръжената Франция мина задоволително.
При все това кралят започваше да се уморява, той почти не говореше, само се усмихваше.
От своя страна, командващият парижката милиция не заповядваше, а по-скоро жестикулираше.
Суверенът с удовлетворение забеляза, че множеството скандира „Да живее кралят!“ не по-малко, отколкото „Да живее Лафайет!“. За жалост това бе сетният път, в който му беше съдено да вкуси тази наслада за честолюбието.
Жилбер стоеше все така до вратичката на кралската каляска, Бийо и Питу — плътно до него.
Верен на обещанието си, докторът бе намерил начин, откакто бяха напуснали Версай, да изпрати четирима куриери до кралицата.
Те бяха отнесли добри вести, защото навред по пътя си Луи XVI виждаше шапките да летят във въздуха; само дето върху всички тези шапки блестеше кокардата с цветовете на нацията, един вид упрек към белите кокарди, които кралските гвардейци и самият крал носеха.
Насред радостта и ентусиазма това различие по отношение на кокардите беше единственото, което дразнеше Бийо.
Арендаторът бе сложил на триъгълната си шапка огромна трицветна кокарда.
Кралят бе с бяла кокарда; значи поданикът и кралят нямаха съвсем еднакви вкусове.
Тази мисъл толкова го занимаваше, че той я сподели с Жилбер в миг, в който докторът не разговаряше с Негово Величество.
— Господин Жилбер — попита го, — защо кралят не си е сложил националната кокарда?
— Защото, драги Бийо, или не знае, че има нова кокарда, или смята, че неговата би трябвало да бъде кокардата на нацията.
— Не, не би трябвало, понеже неговата е бяла, а нашата е трицветна.
— Един момент! — вдигна ръка Жилбер, спирайки Бийо, който щеше да се впусне неудържимо във вестникарски фрази. — Кокардата на краля е бяла, както и знамето на Франция е бяло. Това не е по вина на Луи XVI. Кокардата и знамето са били бели много преди да се роди. Впрочем, драги ми Бийо, знамето се е утвърдило, също и бялата кокарда. Бяла е била кокардата на шапката на вицеадмирал Дьо Сюфрен, когато е забил нашето знаме на Индийския полуостров. Бяла е била кокардата на шапката на Д’Аса и по нея германците са го познали в нощта, когато се оставил да го убият, но не позволил войниците му да попаднат в засада. Бяла е била кокардата на шапката на маршал Дьо Сакс, когато е сразил англичаните при Фонтьоноа. Бяла е била кокардата и на шапката на господин Дьо Конде, когато е разгромил вражеските войски при Рокроа, Фрайбург и Ленс. Ето какво е направила бялата кокарда и още доста други неща, драги ми Бийо. Докато националната, която може би ще обиколи света, както предрече Лафайет, още не е успяла да се докаже, предвид, че съществува от три дни. Не казвам, че ще остане бездейна, разбирате ли, ала в края на краищата кралят има правото да изчака.
— Как така националната кокарда не била направила нищо? — възрази Бийо. — Нима тя не превзе Бастилията?
— Да, така е, Бийо — кимна Жилбер.
— Ето защо — натърти победоносно арендаторът, — ето защо кралят би трябвало да я възприеме.
Докторът го смушка силно с лакът в ребрата, понеже бе забелязал, че суверенът слуша. После прошепна едва чуто:
— Луд ли сте, Бийо? Срещу кого бе насочено превземането на Бастилията? Срещу монархията, струва ми се. А вие искате да поднесете на краля трофеите от вашия триумф и символите на неговото поражение. Безумец! Той е изпълнен със сърдечност, с доброта, с откровеност, вие искате да го направите лицемер!
— Но — рече Бийо по-смирено, без да се предава напълно, — това, че Бастилията беше превзета, не бе насочено срещу краля, а срещу деспотизма.
Жилбер сви рамене, ала с онази тактичност на по-извисения човек, не желаещ да притисне този, който стои по-ниско от него, от страх да не го смачка.
— Не — оживяваше се все повече арендаторът, — ние се борихме не против нашия добър крал, а против сателитите му.
По онова време в политиката казваха сателити вместо войници, както в театъра заместваха кон с вихрогон.
— Впрочем — продължи Бийо с привидна логика — той явно ги порицава, щом е дошъл сред нас. А ако ги порицава, значи ни одобрява! За нашето и за неговото благополучие работихме ние, другите, победителите на Бастилията.
— Да! Да! — прошепна Жилбер, който самият не знаеше как да свърже това, което се изписваше по лицето на краля, с онова, което ставаше в сърцето му.
Колкото до краля, той започваше да долавя сред неясното мърморене на тълпата откъслеци от спора, завързал се до него.
Жилбер, който усещаше с какво внимание Луи XVI слуша, правеше всевъзможни усилия да отклони Бийо към по-малко хлъзгава почва от тази, на която бе стъпил.
Изведнъж спряха, бяха стигнали до Кур-ла-Рен, при старата порта Конферанс, на Елисейските полета.
Там една депутация от градски съветници, предвождана от новия кмет Байи, чакаше, строена чинно, заедно със стража от триста души, командвана от един полковник, и поне триста членове на Националното събрание, подбрани, както се смяташе, от групата на третото съсловие.
Двама от депутацията бяха обединили сили и сръчност, за да крепят поднос от позлатено сребро, върху който лежаха два огромни ключа, ключовете на град Париж от времето на Анри IV.
Това внушително зрелище в миг прекрати разговорите и всички се приготвиха да слушат словата, които щяха да бъдат произнесени по този случай.
Байи, достопочтеният учен, добрият астроном, когото бяха направили депутат пряко волята му, кмет пряко волята му, оратор пряко волята му, си бе написал дълга приветствена реч. Встъплението й представляваше, съгласно строгите закони на реториката, възхвала на краля, от идването на власт на господин Тюрго до превземането на Бастилията. Малко оставаше, дотолкова бе дал предимство на красноречието, да припише на Луи XVI инициативата за събитията, от които бедният владетел бе най- потърпевш, при това, както видяхме, мимо волята си.
Байи бе изключително доволен от речта си, но едно спречкване — самият той разказва за този епизод в своите „Спомени“ — му подсигури ново въведение, много по-цветисто от онова, което си бе наумил; впрочем тъкмо то остана в паметта на народа, готов винаги да улови и съхрани красивите фрази, почиващи върху конкретен факт.
Крачейки редом със съветниците си, Байи си мислеше за тежестта на ключовете на Париж, които щеше да поднесе на краля.
— Ама смятате ли — рече той, смеейки се, — че след като покажа този паметник на Негово Величество, ще се моря да го връщам обратно в Париж?
— А какво ще направите? — попита един от общинските служители.
— Какво ли? — каза Байи. — Ще ви ги дам или пък ще ги хвърля в някоя яма до някое дърво.
— Внимавайте! — извика, възмутен, служителят. — Не знаете ли, че това са същите ключове, които град Париж е поднесъл на Анри IV289 подир обсадата? Те са безценна реликва.
— Имате право — кимна Байи, — ключовете, които са били поднесени на Анри IV, покорител на Париж, се поднасят на Луи XVI, който… Ей! Та от това може да излезе доста хубава антитеза — възкликна достопочтеният кмет.
И грабвайки молив, начаса драсна под готовото слово следното встъпление:
Сир, нося на Ваше Величество ключовете на славния град Париж. Те са същите, които са били
