поднесени на Анри IV. Той е завладял народа си, днес народът завладя своя крал.
Фразата бе красива, точна, тя се запечата в съзнанието на парижаните и надживя не само всичко останало, което Байи каза тогава, но дори и съчиненията му290.
Колкото до Луи XVI, той я прие с одобрително кимване, ала все пак почервенявайки, защото чувстваше епиграмната ирония, маскирана зад почитта и орнаментите на ораторското изкуство.
После промълви съвсем тихо:
— Мария-Антоанета нямаше да понесе това фалшиво уважение на господин Дьо Байи и щеше да отговори много по-различно от мен на злополучния астроном.
Това бе причината, поради която владетелят, разбрал твърде добре началото на речта на господин Байи, изобщо не слуша по-нататък, нито него, нито господин Дьолавин, председател на Общинския съвет.
Когато обаче словата свършиха, кралят, боейки се, че може да не изглежда достатъчно зарадван от приятните неща, които искаха да му кажат, отвърна с подчертано благороден тон и без алюзия за нищо от онова, което бе декларирано, че
Сетне даде заповед за тръгване.
Само че преди да потегли, той отпрати телохранителите си, за да отговори с благосклонно доверие на полуучтивостите, отправени му от Общината чрез Общинския съвет и господин Дьо Байи.
И тогава, без кортеж, каляската пое по-бързо сред огромната маса от национални гвардейци и любопитни.
Жилбер и неговият другар Бийо продължаваха да се държат за дясната вратичка.
В момента, в който каляската пресичаше площад „Луи XV“, от другата страна на Сена отекна изстрел и бял пушек се издигна като облак от благовония в синьото небе, където веднага се разсея.
Сякаш звукът от този изстрел се блъсна в Жилбер и той почувства жестоко сътресение. За секунда изгуби дъх и вдигна ръка към гърдите си, усещайки остра болка.
В същото време сърцераздирателни викове се разнесоха около кралската каляска, една жена бе паднала, пронизана от куршум под дясното рамо.
Едно от копчетата на дрехата на Жилбер, от черна стомана, широко и нарязано на ромбчета според тогавашната мода, току-що бе ударено косо от куршум.
То бе послужило като броня и го беше отклонило; от това бяха дошли болката и разтърсването, замаяли Жилбер.
Част от черната му жилетка и от жабото ги нямаше.
Куршумът, отскочил от копчето на доктора, бе убил нещастната жена, която бързаха да отнесат, цялата окървавена.
Кралят бе чул изстрела, ала не бе видял нищо.
Той се наведе, усмихвайки се, към Жилбер.
— Хабят барута в моя чест — рече му.
— Да, сир — отвърна докторът.
Само че се въздържа да каже на Негово Величество какво мислеше за овацията, която му бяха устроили.
Но дълбоко в себе си призна, че Мария-Антоанета бе имала право да се страхува, защото ако той не закриваше плътно вратичката на каляската, куршумът, който бе рикоширал от копчето му, щеше да отиде право в краля.
От чия ръка бе даден този така добре насочен изстрел?
Не поискаха да узнаят тогава!… Така че никога не ще се разбере.
Бийо, блед от току-що видяното, не можейки да откъсне очи от разкъсаната дреха на Жилбер, подтикна Питу да удвои виковете си:
Впрочем събитието беше толкова голямо, че епизодът бързо бе забравен.
Най-накрая Луи XVI стигна пред Кметството, след като бе поздравен при Пон Ньоф със залп от оръдия, които поне не бяха заредени с гюлета.
На фасадата на Кметството се открояваше надпис с едри букви, черни през деня, които нощем трябваше да бъдат осветени и да блестят като прозирни.
Надписът бе дело на находчивото съчинителство на Общината.
Той гласеше:
Това бе друга антитеза, не по-малко значима, отколкото онази от речта на Байи, която караше насъбралите се на площада парижани да надават възторжени викове.
Надписът привлече погледа на Бийо.
Ала понеже не знаеше да чете, помоли Питу да му го прочете. Сетне го накара да го прочете втори път, сякаш не беше чул добре.
И когато момъкът го повтори, без да промени и една-единствена дума, той възкликна:
— Това ли пише? Това ли пише?
— Несъмнено — кимна Питу.
— Общината е написала, че Луи XVI е крал на един свободен народ!
— Да, чичо Бийо.
— Тогава — извика арендаторът, — щом нацията е свободна, тя има правото да предложи на краля своята кокарда.
И озовавайки се с един скок срещу владетеля, който слизаше от каляската си в подножието на стъпалата пред Кметството, той рече:
— Сир, вие видяхте, че на Пон Ньоф бронзовият Анри IV е с националната кокарда.
— Е, и? — попита кралят.
— Ами, сир, щом Анри IV носи трицветната кокарда, вие също можете да я носите.
— Разбира се — отговори Луи XVI, объркан, — ако я имах…
— Е, добре! — повиши глас Бийо и вдигна ръка. — В името на народа ви предлагам тази, приемете я.
Байи се намеси.
Кралят беше блед — той започваше да чувства нарастването на напрежението. Погледна кмета, сякаш за да потърси съгласието му.
— Сир — каза Байи, — това е отличителният знак на всеки французин.
— В такъв случай го приемам — заяви суверенът, вземайки кокардата от ръцете на Бийо.
И махайки бялата кокарда, закрепи трицветната на шапката си291.
Мощно победоносно „ура“ отекна на площада.
Жилбер се извърна, наранен дълбоко.
Той смяташе, че народът настъпва твърде бързо, а кралят не се съпротивлява достатъчно.
— Да живее кралят! — изкрещя Бийо, давайки по този начин знак за нов взрив от аплодисменти.
— Кралят е мъртъв — прошепна Жилбер. — Няма вече крал във Франция.
Хиляди извадени саби бяха образували същински стоманен свод — от мястото, където монархът слезе от каляската си, чак до залата, където го очакваха.
Той премина под този свод и изчезна в дълбините на Кметството.
— Това съвсем не е триумфална арка — поклати глава Жилбер, — това са Каудинските теснини292.
И добави с въздишка:
— Ах! Какво ли ще каже кралицата!
