кльощав. Принцът носи униформа на гвардейски майор. Този е с черна дреха, сигурно е интендантът.
Нелюбезно мърморене посрещна личността на Жилбер, опетнена от това не особено ласкателно звание.
— Е, не! Да изпукат всички дяволи! — изкрещя дебел глас, при чийто звук докторът потръпна, гласът на човек, който с лакти и юмруци си проби път към каляската. — Не, това не е нито господин Дьо Бово, нито интендантът му, а доблестен и известен патриот, и то от най-известните. Ей, господин Жилбер! Какво, по дяволите, правите в каляската на един принц?
— Виж ти, това сте вие, Бийо — възкликна докторът. — Вие — тук!
— Бога ми! Внимавах да не изпусна случая — отговори арендаторът.
— А Питу? — озърна се Жилбер.
— О, ето го! Питу, ела насам. Хайде, мини.
При тази покана, посредством енергични движения с раменете, момъкът се промъкна до Бийо и поздрави с възхищение доктора.
— Добър ден, господин Жилбер — каза той.
— Добър ден, Питу, добър ден, приятелю.
— Жилбер! Жилбер! Кой е този? — заразпитва тълпата.
„Това е то славата! — мислеше си докторът. — Известен съм във Виле-Котре, но в Париж… Това е то популярността!“
Той слезе от каляската, която продължи да се движи бавно, и облягайки се на ръката на Бийо, вля се в множеството.
Разказа накратко на арендатора за посещението си във Версай, за благосклонността на краля и семейството му. За няколко минути направи такава пропаганда на роялизма, че, наивни и очаровани, тези простодушни люде, податливи на доброто въздействие, нададоха мощен вик „Да живее кралят!“, който се понесе напред, усили се и оглуши Луи XVI в каляската му.
— Искам да видя краля — рече Бийо, възбуден, — трябва да го видя отблизо. Затова изминах толкова път. Да го преценя по лицето. Погледът на почтения човек си личи. Да се приближим, да се приближим, господин Жилбер, моля ви.
— Почакайте, забелязвам един от адютантите на господин Дьо Бово, който търси някого насам.
Действително един конник, маневрирайки с всички възможни предпазни мерки между тези уморени, ала радостни участници в шествието, се мъчеше да стигне до каляската, от която бе слязъл Жилбер.
Докторът го повика.
— Да не би да търсите доктор Жилбер, господине? — попита той.
— Самия него — кимна адютантът.
— Е, аз съм.
— Хубаво! Господин Дьо Бово нареди да ви повикат по искане на краля.
В резултат на тези прокънтели думи очите на Бийо се ококориха, а редиците на множеството се разцепиха. Докторът се запровира, следван от Бийо и Питу, подир конника, който повтаряше:
— Отдръпнете се, господа, отдръпнете се. В името на краля, сторете път! Път, господа.
И Жилбер скоро се озова до вратичката на кралската каляска, която се движеше със скоростта на воловете от времето на Меровингите287.
37.
Пътуването
Така, блъскащи, блъскани, ала без да изпускат от очи адютанта на господин Дьо Бово, Жилбер, Бийо и Питу стигнаха най-сетне до каляската на краля, придружаван от господата Д’Естен и Дьо Вилекие, която напредваше едва-едва сред нарастващото стълпотворение.
Това бе любопитно, непознато, невиждано до момента зрелище. Всички тези национални гвардейци от село, импровизирани войници, прииждаха с радостни викове, за да приветстват монарха с щедрите си благословии, за да се постараят да бъдат забелязани, и вместо да се върнат по домовете си, присъединяваха се към кортежа и следваха хода на суверена.
Защо? Никой не би могъл да каже, всеки се подчиняваше на инстинкта. Бяха видели, искаха да зърнат отново и отново многообичания крал.
Тъй като, трябва да се изтъкне, по онова време Луи XVI бе обожаван владетел, комуто французите биха издигнали олтари, ако господин Волтер не им беше вдъхнал дълбоко презрение към олтарите.
И Луи XVI нямаше олтари, но то бе единствено понеже свободомислещите люде го почитаха прекалено, за да го подложат на подобно унижение.
Кралят забеляза Жилбер, опрян на ръката на Бийо, подир тях крачеше Питу, все така влачейки голямата си сабя.
— Е, докторе, хубаво време и хубав народ!
— Сам виждате, сир — отвърна Жилбер.
После, като се наведе към суверена, добави:
— Нали обещах на Ваше Величество!
— Да, господине, да, и достойно устояхте на думата си.
След което Луи XVI вдигна глава и изрече с намерението да бъде чут:
— Движим се бавно, ала все пак, струва ми се, твърде бързо, за да се долови всичко, което има да се види днес.
— Сир — намеси се господин Дьо Бово, — при скоростта, с която Ваше Величество напредва, вие изминавате една левга на три часа. Трудно е да се върви по-бавно.
Наистина конете спираха всеки миг; разменяха се тържествени слова и реплики; националните гвардейци се побратимяваха — думата се бе току-що родила — с телохранителите на Негово Величество.
„А — помисли си Жилбер, който наблюдаваше това странно зрелище като философ, — щом се побратимяват с телохранителите, значи, че преди да станат приятели, са били неприятели.“
— Вижте, господин Жилбер — поде полугласно Бийо, — аз огледах добре краля и добре го чух. И според мен той е доблестен човек.
Поради въодушевлението, което го изпълваше, арендаторът наблегна на последните думи така, че те стигнаха до ушите на владетеля и неговия щаб.
Офицерите се засмяха.
Луи XVI се усмихна; сетне, поклащайки глава, каза:
— Ето една похвала, която ми харесва.
Тази фраза бе произнесена достатъчно високо, за да я чуе Бийо.
— О, имате право, сир, понеже не я давам на всекиго — отвърна арендаторът, влизайки свободно в разговор с краля, както Мишо с Анри IV.
— Което ме ласкае още повече — рече суверенът, силно затруднен, без да знае как да запази кралското достойнство, държейки се като добър патриот.
Уви! Горкият владетел не бе свикнал да се нарича крал на французите.
Той все още смяташе, че се нарича крал на Франция.
Опиянен от задоволство, Бийо не си направи труда да размисли дали Луи, от философска гледна точка, се бе отказал от титлата крал, за да приеме титлата човек; Бийо, който чувстваше колко този език се доближава до селското простодушие, се поздравяваше, че е разбрал един крал и е бил разбран от него.
От този момент арендаторът се палеше все повече; той пиеше от лика на владетеля, за да използваме Вергилиевия израз288, една безмерна любов към конституционната монархия и я предаваше на Питу, който, изпълнен със собствената си любов и с излишъка от любовта на Бийо, изливаше всичко това навън, под формата на викове, най-напред мощни и звучни, после — кресливи, и накрая — дрезгави:
— Да живее кралят! Да живее бащата на народа!
Тази промяна в гласа на момъка се извършваше постепенно.
Той бе напълно прегракнал, когато кортежът стигна до Пон-дю-Жур, където господин Дьо Лафайет,
