После тя повика мадам Кампан, в която имаше най-голямо доверие, и се затвори в кабинета си, забранявайки да я безпокоят.
35.
Нагръдникът284
Изгря следващият ден; ярко и чисто като предния, ослепителното слънце позлатяваше мраморите и пясъка на Версай.
Птиците, накацали с хиляди по дърветата в парка, поздравяваха с оглушителните си викове новия ден, обещаващ топлина и веселие за любовните им игри.
Бяха събудили кралицата в пет часа. Тя бе наредила да помолят краля да се отбие при нея веднага щом стане.
Изтощен от приемането на една депутация от Събранието, която бе дошла предната вечер и на която бе принуден да отговори — това бе началото на речите, — Луи XVI бе спал до по-късно, за да се възстанови от умората и да не се каже, че природата е погубила нещо в него.
Така че едва го бяха облекли, когато му предадоха молбата на Мария-Антоанета, докато препасваше сабята си; той леко смръщи вежди.
— Какво? Кралицата станала ли е вече? — попита.
— О, отдавна, сир!
— Още ли е болна?
— Не, сир.
— И какво иска от мен толкова рано сутринта?
— Нейно Величество не каза.
Кралят погълна първата си закуска, която се състоеше от бульон и малко вино, и се отправи към покоите на Мария-Антоанета. Завари я напълно облечена, като за церемония. Красива, бледа, внушителна, тя посрещна съпруга си с онази хладна усмивка, която блестеше подобно зимно слънце по бузите й, когато при многолюдните дворцови приеми трябваше да хвърли по някой лъч към тълпата.
Кралят не разбра дълбоката печал на този поглед и на тази усмивка. Той мислеше само за едно, за вероятната съпротива, която Мария-Антоанета би оказала на плана, приет предишната вечер.
„Някакъв нов каприз“, рече си.
Ето защо въсеше чело.
Кралицата не пропусна да засили това му убеждение с първите думи, които произнесе.
— Сир, аз много размишлявах от вчера насам — подхвана тя.
— А, ето на! — извика Луи.
— Моля ви, отпратете всички, които не са от най-близкото обкръжение.
Роптаейки, кралят даде заповед на офицерите си да се оттеглят.
Само една от приближените на кралицата остана при Техни Величества — мадам Кампан.
Тогава, полагайки двете си хубави длани върху ръката на краля, Мария-Антоанета попита:
— Защо сте вече напълно облечен? Това е лошо!
— Как така лошо? Не разбирам.
— Нали наредих да ви помолят да не се обличате, преди да дойдете тук? Вие сте с горна дреха и със сабя. Надявах се да ви видя по халат.
Кралят я погледна слисан.
Тази чудата приумица на кралицата будеше у него куп странни мисли, чиято новост им придаваше още по-голяма неправдоподобност.
Първият му порив бе на недоверие и безпокойство.
— Какво ви е? — взря се той в Мария-Антоанета. — Искате да забавите или да попречите на онова, за което се уговорихме вчера заедно?
— Ни най-малко, сир.
— Моля ви, достатъчно заигравания с въпрос от такава важност. Аз трябва, аз желая да отида в Париж. Не мога повече да си го спестявам. Свитата ми е съставена. Хората, които ще ме придружат, са определени от снощи.
— Сир, не искам нищо, но…
— Само помислете — продължи кралят, постепенно оживявайки се, за да си вдъхне смелост, — помислете, че новината за моето пътуване вече би следвало да е стигнала до парижаните, че те са се подготвили, че ме чакат. Че благосклонността, която според предсказанието на Жилбер решението ми е посяло в сърцата, би могла да се изроди в пагубна враждебност. Помислете най-сетне…
— Но, сир, аз не оспорвам онова, което ми оказвате честта да ми кажете. Вчера се примирих, примирена съм и днес.
— Защо са тогава тези встъпления, мадам?
— Не съм правила никакви встъпления.
— Простете. Защо са тези въпроси за моето облекло, за плановете ми?
— За облеклото, да — поде кралицата с все същата усмивка, която колкото повече избледняваше, толкова по-зловеща ставаше.
— Какво искате от облеклото ми?
— Бих искала, сир, да го свалите.
— Не ви се струва благоприлично? Това е копринена дреха с лилав цвят. Парижаните са свикнали да ме виждат облечен така. Те харесват този цвят, на който впрочем синята лента отива. Самата вие често сте ми го казвали.
— Сир, нямам никакви възражения, що се отнася до цвета на дрехата ви.
— Тогава?
— Става дума за подплатата й.
— Наистина ме интригувате с тази неизменна усмивка… Подплатата… Що за шега!…
— Не се шегувам, уви!
— Хубаво, ето че опипвате жакета ми, и той ли не ви харесва? Тафта в бяло и сребро, с гарнитура, която сама извезахте, една от любимите ми дрехи.
— Изобщо нямам нищо против жакетите.
— Колко сте странна! Може би жабото и бродираната батистена риза ви дразнят? Е, нима не трябва да се наглася, за да отида да видя моя славен град Париж?
Горчива усмивка изкриви устните на кралицата; най-вече долната устна, за която толкова укоряваха Австрийката, се изду и се издаде напред, сякаш бе напомпана с всички отрови на гнева и омразата.
— Не — рече тя, — не ви упреквам за красивия тоалет, сир, а за подплатата, само и единствено за нея.
— Подплатата… На бродираната ми риза! Ах, обяснете ми в края на краищата.
— Е, добре, ще ви обясня! Кралят, мразен, неудобен, който ще се хвърли сред седемстотин хиляди парижани, опиянени от своите победи и от революционните си идеи, та кралят не е някой принц от Средновековието и все пак той трябва днес да влезе в Париж със здрава желязна броня, със стоманен нагръдник от Милано. Този принц би следвало да направи така, че нито един куршум, нито една стрела, нито един камък, нито един нож да не намерят път към плътта му.
— Това всъщност е вярно — отбеляза замислен Луи XVI. — Ала, добра ми приятелко, тъй като не се казвам нито Шарл VIII, нито Франсоа I, нито дори Анри IV, тъй като монархията днес е гола под кадифето и коприната, ще отида гол под моята копринена дреха, или по-точно… ще отида с една точка за прицел, която би могла да насочи куршумите. Нося плочката на ордените върху сърцето си.
Кралицата изстена сподавено.
— Сир — прошепна, — започваме да се разбираме. Ще видите, ще видите, че съпругата ви не се шегува.
Мария-Антоанета направи знак на мадам Кампан, оттеглила се в дъното на стаята, която извади от едно чекмедже на голяма ракла плосък, широк и продълговат предмет, увит в коприна.
— Сир — продължи кралицата, — сърцето на краля принадлежи най-напред на Франция, истина е, но
