— Попитах доктора — намеси се Мария-Антоанета — защо сте го призовали в толкова ранен час. Признавам, че неговото присъствие във Версай още от сутринта буди любопитството ми и ме притеснява.
— Чаках доктора — отвърна Луи XVI, като се намръщи, — за да поговорим за политика.
— А, чудесно! — рече кралицата.
И седна, сякаш готова да слуша.
— Елате, докторе — направи знак кралят, насочвайки се към вратата.
Жилбер се поклони почтително на владетелката и понечи да последва суверена.
— Къде отивате? — извика тя. — Какво! Тръгвате ли си?
— Няма да говорим за особено весели неща, мадам. Добре е да спестим на кралицата поне една грижа.
— Наричате грижи мъките! — произнесе властно Мария-Антоанета.
— Още едно основание в подкрепа на думите ми, скъпа моя.
— Останете, настоявам — наблегна тя. — Господин Жилбер, предполагам, че няма да проявите непокорство.
— Господин Жилбер! Господин Жилбер! — каза кралят, силно раздразнен.
— Е, и какво?
— Какво! Господин Жилбер, който трябваше да ми даде мнение, да поговори свободно с мен, следвайки съвестта си, не ще го стори.
— И защо? — попита кралицата.
— Защото вие ще бъдете тук, мадам.
Докторът направи едно движение, на което Мария-Антоанета придаде особена важност.
— Поради каква причина — поде тя, за да го подкрепи, — господин Жилбер би рискувал да не ми се хареса, ако говори съгласно съвестта си?
— Лесно е за разбиране, мадам — отвърна кралят, — вие си имате собствена политика, която не винаги съвпада с нашата. Така че…
— Така че според вас господин Жилбер не споделя моята политика.
— Сигурно е вярно, мадам — отговори докторът, — като се имат предвид идеите ми, които Ваше Величество познава. Само че Ваше Величество може да бъде убедена, че и пред нея ще говоря истината без всякакви задръжки, както и ако съм насаме с краля.
— А! Това вече е нещо — кимна Мария-Антоанета.
— Истината не винаги е лицеприятна за изричане — побърза да промърмори Луи XVI.
— А ако е полезна? — вметна Жилбер.
— Или само добронамерена — допълни кралицата.
— В това не се съмняваме — прекъсна я суверенът. — Ала ако бяхте благоразумна, мадам, щяхте да предоставите на доктора цялата свобода, от която… се нуждая.
— Сир — подхвана Жилбер, — тъй като самата кралица предизвиква истината, тъй като познавам достатъчно благородния и мощен ум на Нейно Величество, за да не се боя от нея, предпочитам да говоря пред двамата си владетели.
— Да, но…
— Сир — вдигна глава кралицата, — аз настоявам.
— Вярвам в мъдростта на Ваше Величество — додаде Жилбер, покланяйки се на Мария-Антоанета. — Става дума за щастието и славата на Негово Величество кралят.
— С право вярвате — отбеляза тя. — Започвайте, господине.
— Всичко това е много хубаво — упорстваше Луи XVI, верен на своя навик, — само че в крайна сметка въпросът е деликатен и, колкото до мен, силно ще ме затрудните.
Кралицата не успя да прикрие един жест на нетърпение; изправи се, после седна отново и впери студен поглед в мислите на доктора.
Виждайки, че няма как да избяга от обикновения и необикновен въпрос, кралят се отпусна с тежка въздишка в креслото срещу Жилбер.
— За какво се отнася? — попита Мария-Антоанета, след като този своеобразен съвет се бе конституирал и настанил.
Докторът погледна за последен път Луи XVI, сякаш за да поиска разрешение да говори без спирачки.
— Хайде! Боже мой, хайде, господине, щом кралицата желае.
— Е, добре, мадам! — каза Жилбер. — Ще осведомя с няколко думи Ваше Величество за целта на моето утринно посещение във Версай. Дойдох да посъветвам Негово Величество да се яви в Париж.
Искра, паднала върху буретата барут, струпани в Кметството, не би произвела експлозията, която тези думи предизвикаха в сърцето на Мария-Антоанета.
— Кралят в Париж! Кралят! О!
И тя нададе вик на ужас, който накара Луи XVI да потръпне.
— Е — рече той, гледайки Жилбер, — казвах ли ви аз?
— Кралят! — продължи кралицата. — Кралят в един град, разтърсван от бунт! Кралят сред вилите и брадвите на тези злодеи, кралят сред тези люде, които изклаха швейцарците, които обезглавиха господин Дьо Лоне и господин Дьо Флесел! Кралят, прекосяващ площада пред Кметството и газещ в кръвта на своите бранители!… Вие сте обезумял, господине, за да предлагате такова нещо. О, повтарям ви, вие сте обезумял.
Жилбер сведе очи като човек, когото почитта възпира, ала не промълви дума.
Кралят, развълнуван до дън душа, се въртеше в креслото си, сякаш разпънат на уред за изтезания.
— Възможно ли е подобна идея — не спираше кралицата — да се роди в една умна глава, в едно френско сърце? Господине, нима не си давате сметка, че говорите на потомъка на свети Луи, на правнука на Луи XIV?
Кралят потропваше с крак по килима.
— Не предполагам все пак — додаде Мария-Антоанета, — че бихте искали да отнемете на краля помощта на гвардейците и на армията му, че бихте го извели от неговия дворец, който представлява крепост, за да го хвърлите сам и гол на настървените му врагове. Вие нямате желание кралят да бъде убит, нали, господин Жилбер?
— Ако ми бе минало през ума, че Ваше Величество и за миг ще си помисли, че съм способен на подобно предателство, не бих бил просто безумец, бих се смятал за негодник. Но, слава на Бога, мадам, вие не вярвате в това повече от мен. Не, дойдох да дам този съвет на моя крал, понеже съм убеден, че съветът е добър, дори по-добър от всички останали.
Кралицата впи пръсти в гръдта си с такава сила, че за малко не разкъса батистата.
Луи XVI сви рамене в израз на нетърпение.
— За Бога! — рече той. — Изслушайте го, мадам. Ще имате време да кажете „не“, след като сте го чули.
— Кралят е прав, мадам — кимна докторът, — защото това, което държа да съобщя на Ваши Величества, не ви е известно. Вие смятате, мадам, че разполагате със сигурна, предана армия, готова да умре за вас. Грешите! Половината от служещите във френските полкове заговорничат с обновителите в името на революционната идея.
— Господине — не се сдържа Мария-Антоанета, — внимавайте, оскърбявате армията!
— Тъкмо обратното, мадам — поклати глава Жилбер, — възхвалявам я. Човек може да уважава своята кралица и да проявява преданост към своя крал, обичайки родината си и посвещавайки се на свободата й.
Кралицата го прониза с поглед, мятащ искри като мълния.
— Господине — каза му тя, — този език…
— Да, този език ви наранява, мадам, чудесно разбирам, защото по всяка вероятност Ваше Величество го чува за първи път.
— Ще трябва да свикне — промърмори Луи XVI с примирието на здравия разум, което бе главната му сила.
