— Както ви харесва, мадам — поклони се докторът. — И все пак по-точно е да се каже навсякъде.
— Но отговорете в крайна сметка — извика кралицата, силно раздразнена. — И най-вече, за Бога, господин Жилбер, спестете ми тези фрази!
Сетне додаде сякаш на себе си:
— Навсякъде! Навсякъде! Какво ли значи това? Не са ли думи на шарлатанин, на емпирик, на доктор от площадите? Възнамерявате да ме впечатлите с ефектни слова?
Тя изнесе крак напред, взирайки се в Жилбер с искрящи очи и потрепващи устни.
— Навсякъде! Посочете къде, хайде, господин Жилбер, посочете!
— Казах навсякъде — поде хладно той, — защото наистина съм се учил навсякъде, мадам, в колибата и в двореца, в града и в пустинята, върху хора и върху животни, върху себе си и върху другите, както подхожда на човек, който цени науката и я черпи отвсякъде, където тя е, сиреч навсякъде.
Победена, кралицата хвърли страшен поглед на Жилбер, който, от своя страна, продължаваше да я наблюдава с отчайваща втренченост.
Мария-Антоанета се размърда конвулсивно и извръщайки се, събори кръглата масичка, на която бяха сервирали шоколада й в чаша от севърски порцелан.
Жилбер видя масата да пада, видя чашата да се разбива на парчета, ала остана неподвижен.
Червенина плъзна по лицето на владетелката; тя положи влажната си и студена ръка на горещото чело, но не посмя да вдигне очи към Жилбер.
Само че заради самата себе си излъчи повече презрение, отколкото дързост.
— И при кой учител сте учили? — продължи кралицата, подхващайки разговора оттам, където бе прекъснат.
— Не зная как да отговоря на Ваше Величество, без да се изложа на риска да я засегна отново.
Мария-Антоанета усети предимството, което й даваше Жилбер, и се нахвърли отгоре му като лъвица върху плячка.
— Да ме нараните, мен! Вие да ме нараните, вие! О, да нараните една кралица, вие! Грешите, кълна ви се! Ах, господин доктор Жилбер! Явно не сте учили френския език от такива добри източници, както медицината. Хората с моето положение не биват наранявани, господин доктор Жилбер, те биват уморявани и отегчавани, това е.
Жилбер се поклони и пристъпи към вратата, но без да е възможно да бъде доловена върху лицето му и най-малката следа от гняв, и най-дребният признак на нетърпение.
Кралицата, напротив, се тресеше от ярост; тя направи един скок, сякаш за да го задържи.
Той разбра.
— Простете, мадам — каза. — Вярно е, допуснах непростимата грешка да забравя, че съм лекар, повикан при болна. Извинете ме, мадам, занапред ще го помня.
И се върна.
— Струва ми се — поде авторитетно, — че Ваше Величество е прекарала нервна криза. Ще се осмеля да поискам от нея да внимава. Преди малко не се владееше. В момента пулсът вероятно е забавен и кръвта нахлува в сърцето — Ваше Величество страда, Ваше Величество е на път да се задуши и навярно би било благоразумно от нейна страна да повика някоя от прислужниците си.
Кралицата стана, направи една обиколка на стаята и сядайки отново, попита:
— Вие се казвате Жилбер, нали?
— Да, Жилбер, мадам.
— Това е странно! Имам един спомен от младостта, чиято невероятна натрапчивост несъмнено
И Мария-Антоанета се усмихна иронично.
— Ха така, мадам — кимна Жилбер, — усмихвайте се и усмирявайте малко по малко нервите си с насмешката, това е едно от най-добрите предимства на разумната воля, че може да се командва сама по този начин. Укротявайте, мадам, укротявайте, ала без да се насилвате все пак.
Това лекарско предписание бе поднесено с такова изкусително добродушие, че кралицата, макар и чувствайки дълбоката подигравка, която съдържаше, не понечи да се съпротивлява.
Само продължи огъня, подхващайки атаката оттам, където бе спряла:
— Този спомен, за който ви говорех…
Жилбер се поклони в знак, че слуша.
Владетелката направи усилие, впери очи в неговите и довърши разказа си:
— Тогава бях дофина и живеех в Трианон. В градините имаше едно момче, цялото черно, кално, начумерено, като един малък Жан-Жак, което плевеше, прекопаваше, чистеше гъсениците с дребните си изкривени лапи. То се казваше Жилбер.
— Това бях аз — безучастно потвърди докторът.
— Вие? — изрече Мария-Антоанета в изблик на омраза. — Но значи съм била права! Вие не сте учен човек!
— Мисля, че понеже Ваше Величество има толкова добра памет, ще си спомни също и по кое време беше това — поде Жилбер. — Ако не се лъжа, беше през 1772 година, когато малкото момче градинар, за което говори Ваше Величество, ровеше земята, за да изкара прехраната си в градините на Трианон. Сега сме 1789. Сиреч изминали са седемнайсет години от събитията, за които споменавате, мадам. Това е много за времената, в които живеем, много повече, отколкото е нужно, за да израсне учен от един дивак. Душата и разумът действат бързо при определени условия, както бързо никнат растенията в топла оранжерия. Революциите, мадам, са оранжериите за ума. Ваше Величество ме гледа и въпреки яснотата на погледа си не забелязва, че шестнайсетгодишното дете е вече мъж на трийсет и три години. И напразно се учудва, че невежият, че малкият наивен Жилбер е станал под повея на две революции учен и философ.
— Невеж, да, но наивен, наивен, казвате — извика яростно кралицата. — Вие нарекохте малкия Жилбер наивен?
— Ако съм се излъгал, мадам, или пък ако съм надарил това момче с качество, което не му е било присъщо, странно как Ваше Величество би могла да знае по-добре от мен, че е притежавало неговото отрицание.
— О, това е друго нещо! — поклати глава Мария-Антоанета с помръкнало изражение. — Може би ще поговорим някой ден. Ала междувременно, моля ви, да се върнем към мъжа, към учения мъж, към усъвършенствания мъж, към съвършения мъж, който е пред очите ми.
Жилбер се направи, че не е чул думата
— Да се върнем, мадам — отговори простичко, — и кажете с каква цел Ваше Величество нареди да му предадат заповедта да се отбие при нея.
— Вие се предлагате за лекар на краля — рече тя. — Но разберете, господине, че вземам твърде присърце здравето на съпруга си, за да го поверя на човек, когото изобщо не познавам.
— Предложих се и бях приет — отбеляза Жилбер, — без Ваше Величество да може да се усъмни ни най-малко в моите способности или пък в усърдието ми. Аз съм преди всичко политически лекар, мадам, препоръчан от господин Некер. Що се отнася до останалото, ако кралят се нуждае от науката ми, ще му бъда добър физически лекар, доколкото човешката наука би могла да е полезна на творението на създателя. Ала освен добър съветник и добър лекар, аз ще бъда най-вече добър приятел на краля.
— Добър приятел! — възкликна кралицата в нов изблик на презрение. — Вие, господине! Приятел на краля!
— Със сигурност — отвърна спокойно Жилбер. — Защо не, мадам?
— А, да! Неизменно чрез вашите тайни сили, с помощта на окултната ви наука — прошепна тя. — Кой знае? Може би ще бъдете един Жак или един Майотен. Може би ще се върнем в Средновековието! Вие ще възкресите чудодейните еликсири и вълшебствата. Ще управлявате Франция с магия. Ще станете Фауст или Никола Фламел273.
— Съвсем не претендирам за това, мадам.
— Дано да е така, господине! Колко по-жестоки чудовища от тези в градините на Армида274, по-свирепи от Цербер
