— О, нерядко това са изгладнели голтаци, които живуркат в Англия или в Холандия. Човек е ухапан, ужилен, гневи се, търси, смята, че ще намери крокодил или змия, за да ги убие, размаже, ала не, открива само насекомо, толкова дребно, толкова нисшо, толкова мръсно, че не се осмелява да го докосне, дори за да го накаже.
— Чудесно! Но ако вие не благоволявате да се докоснете до насекомите, отправете обвинения в лицето на тези, които ги въдят. Наистина, господине, човек би казал, че Филип Д’Орлеан е слънцето…
— А! — възкликна кралят, като плесна с ръце. — Стигнахме и до това! Господин Д’Орлеан! Хайде, хайде, опитайте да ме скарате с него.
— Да ви скарам с вашия враг, сир, добре казано.
Луи XVI сви рамене.
— Ето — рече той, — ето я системата на тълкуване. Господин Д’Орлеан! Вие нападате господин Д’Орлеан, който се отзовава на моите заповеди, за да се сражава срещу бунтовниците! Който напуска Париж и пристига във Версай. Господин Д’Орлеан е мой враг! Действително, мадам, изпитвате необяснима омраза към Орлеаните!
— О, знаете ли защо той се отзова? Защото се бои да не би отсъствието му да се забележи сред всеобщото усърдие. Дошъл е, понеже е подлец.
— Добре, да започнем отначало — поде кралят, — той е подлец. Вие, която сте наредили да напишат във вашите вестници, че се е страхувал в Усан, сте искали да го опозорите. Това е клевета, мадам. Филип не се е страхувал. Филип не е избягал. Ако беше избягал, нямаше да е от семейството. Орлеаните са храбри, известно е. Главата на семейството264, потомък сякаш по- скоро на Анри III, отколкото на Анри IV, е бил смел, въпреки своя Д’Ефиа и своя кавалер Дьо Лорен. Доказал го е в битката при Касел. Регентът265 е можел да бъде упрекнат за някои дребни неща, що се отнася до нравите, ала се е бил при Стейнкерк, Нервайнден и Алманса като обикновен войник. По-добре да изтъкнем само половината от доброто, което съществува, мадам, но да не говорим за злото, което не съществува.
— В момента Ваше Величество се стреми да оневини революционерите. Ще видите, ще видите колко струва този човек. О, ако съжалявам за Бастилията, то е заради него, задето там хвърляха престъпници, а него не.
— Ако господин Д’Орлеан беше в Бастилията, днес щяхме да сме в прекрасно положение! — каза кралят.
— И какво би се случило?
— Вие вероятно знаете, мадам, че разнасяха бюста му, увенчан с цветя, редом с този на господин Дьо Некер.
— Да, знам.
— Е, добре! Веднъж излязъл от Бастилията, херцог Д’Орлеан щеше да е крал на Франция, мадам.
— И вие навярно щяхте да сметнете това за справедливо! — рече Мария-Антоанета с горчива ирония.
— Ей Богу, да! Вдигайте рамене колкото искате. За да съдя другите, аз се поставям на тяхното място. Не от височината на трона се вижда народът. Аз слизам до него и се питам дали, като буржоа или селянин, бих понесъл един сеньор да ме третира в едно с пилетата и кравите си като стока! Дали, ако бях земеделец, бих търпял десетте хиляди гълъба на сеньора да ми изяждат по десет зърна жито, овес или елда всеки ден, сиреч около две крини, по-голямата част от моя добив, зайците му да хрупат люцерната ми, глиганите му да изравят картофите ми, бирниците му да налагат своя десятък върху прехраната ми, той самият да задиря жена ми и дъщерите ми, кралят да ми отнема синовете за войската, кюрето да обрича душата ми на вечни мъки в миговете си на лошо настроение.
— Хайде, хайде, господине — прекъсна го кралицата с мълниеносен поглед, — грабвайте кирка и тичайте да помагате за сриването на Бастилията.
— Струва ви се смешно — отговори Луи XVI. — Ала аз бих отишъл, честна дума, ако не беше нелепо крал да размахва кирка, когато с един замах на перото може да свърши същата работа. Да, бих взел кирката и биха ме приветствали, както аз приветствам онези, които могат да вършат тази работа. Французите, които рушат Бастилията, ми правят невероятна услуга, мадам, а на вас ви правят още по-голямо добро. Да, на вас, защото не ще можете повече, според прищевките на приятелите си, да нареждате да затварят честните хора в тъмница.
— Честните хора в Бастилията! Аз съм нареждала да затварят честните хора! Може би господин Дьо Роан е честен човек?
— О, не говорете за този, за когото сам не говоря. Парламентът постанови да бъде освободен. Впрочем не беше там мястото на един висш служител на Църквата, тъй като днес в Бастилията се изпращат фалшификаторите. Всъщност аз ви питам, какво правят фалшификаторите и крадците в Бастилията? Няма ли в Париж затвори, които ми струват толкова скъпо, за да държим тези нещастници там? Но да оставим фалшификаторите и крадците, най-лошото е, че в Бастилията отиваха и честни хора.
— Честни хора ли?
— Ами днес видях един почтен човек, който е бил хвърлен там и който е излязъл неотдавна.
— Кога е излязъл?
— Тази сутрин.
— Тази вечер сте видели човек, който е излязъл тази сутрин от Бастилията?
— Току-що се разделих с него.
— Кой е той?
— Някой, когото познавате.
— Когото познавам?
— Да.
— И как се нарича този някой?
— Доктор Жилбер.
— Жилбер, Жилбер! — повтори кралицата. — Какво! Същият, чието име произнесе Андре, идвайки на себе си?
— Тъкмо той трябва да е. Бих се заклел най-малкото.
— Този мъж е бил в Бастилията?
— Действително, мадам, човек би казал, че не знаете.
— Наистина не знам.
И като забеляза изражение на учудване на лицето на краля, Мария-Антоанета додаде:
— Освен ако някоя причина, която съм забравила…
— А, ето — възкликна Луи XVI, — при всички тези несправедливости винаги съществува някоя причина, която се забравя. Ала ако вие сте забравили и нея, и доктора, мадам Дьо Шарни не е забравила нито едното, нито другото, гарантирам ви.
— Сир, сир — прошепна уплашено Мария-Антоанета.
— Трябва да са се случили между тях разни неща… — продължи кралят.
— Сир, милост! — Кралицата гледаше с мъчително безпокойство към будоара, откъдето Андре можеше да чуе разговора.
— А! Да — засмя се кралят. — Страхувате се да не дойде Шарни и да не разбере. Бедната Шарни!
— Сир, умолявам ви. Мадам Дьо Шарни е изключително добродетелна жена и предпочитам да вярвам, признавам, че този господин Жилбер…
— Хайде де! — прекъсна я Луи. — Обвинявате ли този честен момък? Знам каквото знам, по-лошото е, че не знам всичко.
— Вие ме поразявате с вашата увереност — рече кралицата, гледайки все към будоара.
— Е, само че — добави Луи XVI — аз съм спокоен, не ще загубя нищо, чакайки. Началото ми обещава приятен край, който ще узная от самия Жилбер, сега, когато е мой лекар.
— Ваш лекар! Този мъж е вашият лекар? Вие му поверявате от първо виждане живота на краля?
— О! — отвърна студено владетелят. — Доверявам се на очите си и ви заявявам, че проникнах в душата на този човек.
Мария-Антоанета потрепера от гняв и презрение.
