— Вдигайте рамене колкото желаете — каза кралят, — но Жилбер е учен.
— Прехласнат сте!
— Много бих искал да ви видя на моето място. Много бих искал да знам дали господин Месмер не е направил на вас и на мадам Дьо Ламбал някакво впечатление.
— Господин Месмер? — промълви кралицата, като се изчерви.
— Да, когато преди четири или пет години вие ходихте предрешена на един от сеансите му. О, полицията ми е безукорна, ходете, аз знам всичко.
И произнасяйки тези думи, кралят се усмихна нежно на Мария-Антоанета.
— Знаете всичко, сир — поклати глава тя, — значи сте твърде потаен, тъй като никога не сте ми споменавали за това266.
— И защо да ви споменавам, гласът и перото на вестникарите достатъчно ви упрекваха за тази дребна безразсъдност. Връщам се обаче на Месмер и на Жилбер едновременно. Господин Месмер ви слага до едно ведро, докосва ви със стоманена пръчка и се обгражда с хиляди фантасмагории, като шарлатанин, какъвто всъщност е. Жилбер не се превзема толкова, само разперва длан над една жена, тя заспива на мига и в съня си говори.
— Говори! — отрони кралицата с ужас.
— Да — кимна кралят, не благоволявайки да обърне внимание на уплахата на жена си, — приспана от Жилбер, тя говори и, повярвайте ми, нещата, които казва, са доста странни.
Кралицата пребледня.
— Мадам Дьо Шарни явно е казала много странни неща! — прошепна.
— И най-вече — додаде Луи XVI, — добре е за нея…
— Шт, шт! — спря го Мария-Антоанета.
— Защо шт! Добре е за нея, че само аз я чух в съня й.
— О, милост, сир, нито дума повече!
— И аз го желая, понеже падам от умора. Тъй както ям, когато съм гладен, имам навика да си лягам, когато ми се спи. Лека нощ, мадам, дано от целия този разговор у вас остане едно благотворно убеждение!
— И какво трябва да е то, сир?
— Че народът има право да развали онова, което ние и приятелите ни сме направили. Свидетелство е моят клет доктор Жилбер. Сбогом, мадам. Повярвайте, че след като съм назовал злото, не ще ми липсва смелостта да го отстраня. Спете спокойно, Антоанета!
И кралят се отправи към вратата.
— Впрочем — рече той, като се извърна — предупредете мадам Дьо Шарни, че трябва да се помири с доктора, макар да има време. Сбогом.
И се отдалечи бавно, затваряйки сам вратата със задоволството на механик, който усеща да щраква под пръстите му изкусна ключалка.
Луи XVI не беше направил и десет крачки по коридора, когато графинята изскочи от будоара, втурна се към вратата и пусна резето, сетне изтича до прозорците и дръпна завесите.
Всичко това тя извърши трескаво, буйно, с енергията на безумието и яростта.
После, като се увери, че никой не може нито да види, нито да чуе, обърна се към кралицата и, разтърсвана от ридания, коленичи в нозете й, изричайки:
— Спасете ме, мадам, в името на небето, спасете ме!
31.
Онова, за което мислеше кралицата в нощта на 14 срещу 15 юли 1789
Точно колко време трая тази изповед, не бихме могли да кажем; ала явно бе продължила дълго, защото едва към единайсет часа вечерта вратата се отвори и на прага се показа Андре, почти на колене, целуваща ръка на Мария-Антоанета.
Сетне, изправяйки се, младата жена избърса зачервените си от плач очи, докато от своя страна владетелката се отправи бавно, със сведено чело към спалнята си.
Андре, напротив, бързо се отдалечи, като че искаше да избяга от самата себе си.
Кралицата остана сама. Когато камериерката й влезе, за да й помогне да се съблече, завари я да крачи напрегнато с горящ поглед.
Тя направи рязък жест с ръка, който казваше: оставете ме.
Камериерката се оттегли.
Мария-Антоанета беше забранила да я безпокоят, освен заради важни вести от Париж.
Андре не се появи повече.
Колкото до краля, след като поговори с господин Дьо Ларошфуко267, който се опита да го накара да разбере каква е разликата между бунт и революция, той заяви, че е изморен, легна си и заспа най-невъзмутимо, като да бе ходил на лов и еленът, добре дресиран придворен, да бе дошъл при езерото на швейцарците, чакайки смирено да бъде уловен.
Кралицата написа няколко писма, надникна в съседната стая, където спяха двете й деца, пазени от мадам Дьо Турзел, и си легна не за да спи, като краля, а за да размишлява на спокойствие.
Но когато Версай бе обгърнат от тишина, когато огромният дворец потъна в мрак, когато вече не се чуваше нищо друго освен стъпките на патрулите някъде в дъното на градините, под които пясъкът леко проскърцваше, и дискретното потракване на прикладите на пушките по мраморните плочи в дългите коридори, Мария-Антоанета, наситила се на тази почивка, усещайки потребност да подиша, стана от леглото, обу кадифените си чехли и като се уви в дълъг бял халат, отиде до прозореца, за да вдъхне свежестта, прииждаща от водоскоците, и да улови онези съвети, които нощнияг вятър мимоходом нашепва на пламналите чела и угнетените сърца.
Кралицата прехвърли в съзнанието си ненадейните събития, които изминалият ден й бе поднесъл.
Падането на Бастилията, тази емблема на кралската власт, колебливото поведение на Шарни, този предан приятел, този страстен пленник, когото тя държеше от толкова години в робство и който, копнял винаги само за любов, сякаш за първи път изпитваше съжаление и угризения.
С онази склонност към синтез, присъща на великите умове поради вещото разбиране за хората и нещата, Мария-Антоанета начаса разграничи в тревожността, която я терзаеше, от една страна, политическото злощастие, и от друга, сърдечната мъка.
Политическото злощастие се изразяваше в голямата новина, която, излетяла от Париж в три часа следобед, щеше да се разпространи по света и да урони свещената почит, отдавана до момента на кралете, наместници на Бога.
Сърдечната мъка идваше от глухата съпротива на Шарни срещу всемогъществото на обичаната господарка. Бе като предчувствие, че макар все така вярна и предана, любовта не беше вече сляпа и можеше да започне да въстава против своята вярност и преданост.
Тази мисъл стегна жестоко сърцето на жената и го изпълни с онази горчива жлъч, наричана ревност — тръпчива отрова, която отваря наведнъж хиляди малки рани в една наскърбена душа.
Все пак мъката при наличието на злощастие бе по-маловажна от гледна точка на логиката.
И по-скоро водена от разума, отколкото от съвестта, повече по необходимост, отколкото по инстинкт, Мария-Антоанета се отдаде първо на тежките мисли за опасността на политическата ситуация.
Накъдето и да се обърнеше, виждаше едно — омраза и амбиция насреща, слабост и безразличие до себе си. Враговете — люде, които, тръгнали от клеветата, бяха стигнали до метежи.
Люде, които следователно нямаше да отстъпят пред нищо.
Бранителите, или поне по-голямата част — хора, които малко по малко бяха свикнали всичко да търпят и които следователно вече нямаше да почувстват дълбочината на раните.
Хора, които щяха да се поколебаят да противодействат поради страх да не предизвикат шум.
Значи трябваше всичко да погребе под булото на забравата, да се преструва, че е забравила, и да си спомня, да се прави, че прощава, и изобщо да не прощава.
Не беше достойно за една кралица на Франция, най-вече не беше достойно за дъщерята на Мария- Терезия, тази сърцата личност.
Да се бори! Да се бори! Това бе съветът на разбунтувалата се кралска гордост, ала беше ли разумно да
