— Познавам го…

— Откъде го познавате? — изрече властно кралицата.

Дамата сведе очи.

— Да видим, ще се решите ли да ми кажете откъде го познавате?

— Мадам, прочетох трудовете му, които събудиха у мен интерес към автора, и тази сутрин му се представих.

— А! — възкликна кралицата с изражение на високомерие и резервираност. — Чудесно! Тъй като го познавате, кажете му, че не се чувствам добре и че желая да го видя.

И чакайки, Мария-Антоанета нареди да влязат нейните камериерки, смени халата и пооправи прическата си.

32.

Лекарят на краля

Няколко минути след като кралицата изрази своето желание, което онази от дамите, пред която бе изказано, се задължи да изпълни, Жилбер, изненадан и леко обезпокоен, дълбоко развълнуван, ала без да показва външно нищо, се яви пред Мария-Антоанета.

Благородните и уверени обноски, изтънчената бледнина на човека на науката и въображението, когото учеността дарява с втора природа, бледнина, подчертана от черния костюм на третото съсловие, който не само депутатите от това съсловие, но и хората, приели принципите на революцията, смятаха за свой дълг да носят; фините и бели ръце на хирург под плисирания муселин, така изящният и елегантен крак, толкова добре изваян, че никой в двора не би могъл да посочи по-съвършено оформен крак на познавачите; редом с всичко това една смесица от боязлива почтителност към жената, спокойна дързост спрямо болната и нищо по отношение на кралицата — такива бяха беглите и ясно изписани нюанси, които Мария-Антоанета, с аристократичната си интелигентност, успя да долови у доктор Жилбер в мига, в който вратата на спалнята се отвори, за да го пропусне да влезе.

Колкото по-малко предизвикателен бе докторът в държанието си, толкова повече кралицата чувстваше, че гневът й нараства. Тя си бе представяла този мъж като противен тип и съвсем естествено, почти неволно бе решила, че прилича на един от онези герои на безсрамието, каквито често съзираше около себе си. Причинителят на страданията на Андре, този незаконороден ученик на Русо, това недоносче, станало мъж, този градинар, станал доктор, този чистач на гъсеници, станал философ и укротител на човешки души, Мария-Антоанета си го представяше с чертите на Мирабо, сиреч на човека, когото най-много мразеше след кардинал Дьо Роан и Лафайет.

Преди срещата с Жилбер й се бе струвало, че трябва да е същински исполин, за да побере тази колосална воля.

Но когато видя един млад мъж, изправен, тънък и строен, с елегантна фигура, с благо и приветливо лице, стори й се, че е извършил ново престъпление, лъжейки с външността си. Жилбер, човек от народа, с неясен произход; Жилбер, селянинът, мръсникът, бе виновен в очите на кралицата, че си е присвоил външността на благородник и добродетелен човек. Гордата Австрийка, заклет враг на лъжата у другите, се възмути и на мига изпита бясна омраза към нещастния изгубен атом, когото толкова ужасяващи събития превръщаха в неин враг.

За приближените й, за онези, които бяха свикнали да четат в очите й спокойствие или ярост, не бе трудно да съзрат, че една буря, обещаваща мълнии и гръмотевици, тътне в дълбините на сърцето й.

Но как едно човешко създание, било то мъж или жена, би могло да проследи, сред тази вихрушка от пламъци и гняв, движението на странните противоположни чувства, които се сблъскваха в ума на кралицата и изпълваха гръдта й с всички смъртоносни отрови, описани от Омир?272

С един поглед владетелката отпрати придворните, дори и мадам Дьо Мизери.

Всички излязоха.

Кралицата изчака вратата да се затвори зад тях, после, връщайки отново погледа си върху Жилбер, забеляза, че той не бе преставал да я разглежда.

Тази дързост я подразни.

Погледът на доктора бе привидно безобиден, ала продължителен, настойчив, тежък до такава степен, че Мария-Антоанета се усети принудена да се бори с неговата непоносимост.

— Е, господине! — изрече тя с бруталността на пистолетен изстрел. — Какво всъщност правите вие, разглеждате ме, вместо да ми кажете от какво страдам?

Тази ядна забележка, подкрепена от мълниите в погледа, би поразила всеки придворен, би накарала един маршал на Франция, един герой, един полубог да падне на колене пред Мария-Антоанета, молейки за милост.

Но Жилбер отвърна невъзмутимо:

— Лекарят преценява най-напред с очите, мадам. Гледайки Ваше Величество, която е наредила да ме повикат, съвсем не удовлетворявам някакво празно любопитство, а си върша работата и се подчинявам на заповедите й.

— Тогава вече сте ме изучили.

— Дотолкова, доколкото е в моята власт, мадам.

— Болна ли съм?

— Не в буквалния смисъл на думата, Ваше Величество е в плен на силна свръхвъзбуда.

— Аха! — стрелна го иронично Мария-Антоанета. — Няма ли да добавите и че съм разгневена?

— Нека Ваше Величество разреши, понеже е повикала лекар, лекарят да си послужи с медицинския термин.

— Добре. И на какво се дължи тази… свръхвъзбуда?

— Ваше Величество е твърде умна, за да не знае, че лекарят отгатва физическата болка благодарение на опита си и на традициите на обучението. Ала той изобщо не е ясновидец, за да вникне от пръв поглед в бездната на човешките души.

— Което означава, че втория или третия път вие ще сте в състояние да кажете не само от какво страдам, но и какво мисля?

— Може би, мадам — отговори хладно Жилбер.

Кралицата потръпна; виждаше се, че думите напират да бликнат от устата й, гневни и язвителни.

Тя се сдържа.

— Трябва да ви повярвам — рече, — вие сте учен човек.

Мария-Антоанета наблегна на последните думи с такова убийствено презрение, че погледът на Жилбер сякаш на свой ред пламна от огъня на гнева.

Ала една секунда борба бе достатъчна на този мъж, за да се наложи.

И със спокойно чело и гладка реч той подхвана почти незабавно:

— Ваше Величество е така добра да ме удостои със званието учен човек, без дори да е опитала науката ми.

Кралицата прехапа устни.

— Вие разбирате, че не знам дали сте учен — каза тя. — Чувам какво разправят и го повтарям като всички.

— Е, Ваше Величество греши! — отвърна почтително Жилбер, покланяйки се по-ниско, отколкото до момента. — Не бива един светъл ум като вашия да повтаря слепешката онова, което говори простолюдието.

— Искате да кажете народът? — поправи го безочливо Мария-Антоанета.

— Простолюдието, мадам — настоя Жилбер с твърдост, която като че бръкна в глъбините на женското сърце и събуди нещо болезнено чувствително към непознати вълнения.

— В края на краищата да не обсъждаме. Казват, че сте учен, и толкова. Къде сте учили?

— Навсякъде, мадам.

— Това не е отговор.

— Тогава, никъде.

— Предпочитам този. Не сте учили никъде?

Вы читаете Анж Питу
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату